Инквизиторите изненадани ги изгледаха.
Ужасната новина, която фаропазачът им бе донесъл, се потвърждаваше…
— Говорете! Какво има? — запита дон Виторио с важен глас.
— Ужасно нещастие! — отговори великият капитан. — Корабите на републиката били злодейски нападнати, единият пленен, а другият обстрелван и преследван.
— Венеция е претърпяла голям позор… — допълни Тадео Моро.
Великият инквизитор, вече разгневен, бе съвсем сломен от тази забележка.
— Вие ни наскърбявате с вашите коментари, сеньори — каза той с принудено спокойствие. — Работата на Съвета на тримата е да разпитва и преценява… Ние ви благодарим, че ни доведохте офицера от кораба. Желаем да чуем неговите показания!
Това означаваше: „Напуснете черната стая и не се осмелявайте да ни пречите!“
Управителят и великият капитан разбраха смисъла на тези думи.
Те се поклониха безмълвно и се върнаха в преддверията.
— Говорете! — започна великият инквизитор разпита на флотския офицер. — Направете доклада си!
— Успях — започна последният, — с риск на живота си и с цената на грамадни усилия да довлека кораба до лагуните, господари. Обаче той е вече негоден.
— Разкажи ни за пътуването!
— Отправихме се за скалистия остров — започна капитанът, — преди единадесет дни. Бяхте ни дали заповед да кръстосваме около него и да разузнаем обстановката. Отначало всичко бе добре. Вятърът бе благоприятен.
— От колко хора се състоеше вашият екипаж? — понита главният инквизитор.
— Всеки кораб имаше на борда си по петдесет войници от арсенала и бе снабден с по осем оръдия. След тридневно превъзходно плаване стигнахме надвечер близо до острова. Корабът на моя другар Ариозо можа да се приближи до брега, без да бъде забелязан. Нашият план бе да обиколим острова по отделно и да го разгледаме добре. Разделихме се и тръгнахме в различни посоки. Ясно забелязахме, че скалите бяха снабдени с артилерия, която закриляше многобройните къщи. Видяхме също една църква върху върха на хълма и един великолепен дворец още в строеж.
— Островът сигурно е снабден с пристанище? — запита великият инквизитор.
— То не е направено от хората, господари — отвърна офицерът. — Пристанището е един естествен залив. Забелязах шест галери, подобни на нашите, и голям брой по-малки кораби и фрегати. В открито море зад острова забелязах цяла флота, която правеше разни упражнения. Нашето учудване бе безгранично, когато забелязахме на следната сутрин многобройни войски да се разхождат край плажа, рибари да ловят риба с малките си лодки и много работници на започналите постройки…
— Островът — прекъсна го инквизиторът — значи е обитаван от много семейства?
— Ако се съди по екипажите на пристанищните кораби — заяви капитанът, — последните без съмнение са няколко хиляди. Строи се също и един фар. Вярваме, че той е послужил за нашето откриване. Какво е станало с Арпози и офицерите му? Бяха ли загинали? Не зная, не ги видях да се връщат.
— Значи — каза главният инквизитор — една пиратска колония е основана на този остров?
Капитанът продължи разказа си.
— Внезапно — каза той — шест големи лодки с гребци се приближиха до моя кораб. В едната стоеше прав непознат офицер. В друга видях, за моя голяма изненада, благородния Анафесто!
— Как? — извика великият инквизитор, който не вярваше на ушите си. — Благородния венецианец?
— Да господари, самият Анафесто! Чуждият офицер ме запита какво желая. Обясних му, че имам мисия от правителството на републиката да разгледам новия град. Той ми отговори, че едно подобно разузнаване е забранено, и че за всяко посещение на острова от чужди кораби се изисква позволение от господаря на острова, граф Санта Рока. Поисках му тогава да ме представи на този сеньор, за да го попитам, защо не е предупредена Венеция за основаването на новата държава. Но офицерите ми отговориха, че Марино Маринели, наричан граф Санта Рока, отсъства в този момент.
Дон Виторио и двамата му помощници се спогледаха изненадани, като замаяни от разказа на капитана.
— Какво казваш? — запита великият инквизитор. — Марино Маринели ли е граф Санта Рока? Каква отвратителна лъжа!
— Позволете ми да продължа доклада си — каза капитанът. — Когато аз поисках настоятелно да посетя острова, чуждият офицер ми заяви, че в подобен случай ще ни смята за шпиони.
— Какво нахалство! — извика великият инквизитор.
В този момент честа оръжейна стрелба се откри от острова. Грохотът на оръдията заехтя силно. Разбрах, че Ариозо е започнал сражение с обитателите на острова. Дадох бързо заповеди на кормчията да отправи кораба към другия бряг, за да се притека на помощ на моя другар, за когото предполагах, че е в опасност. Чуждият офицер ми извика тогава през рупора: „Не се приближавайте до острова край нашите оръдия, ако не желаете да заплатите с живота си тази дързост!“
— Тия думи заслужават едно кърваво наказание! — извикаха двамата инквизитори. — Островът трябва да бъде напълно сринат! Продължете! — добавиха те, обръщайки се към офицера. — Вие отидохте на помощ на другия кораб, нали?
— Пристигнах твърде късно, господари! Ариозо, неустрашимият моряк, разгневен от заплашванията на безочливците, се опитал да слезе на острова със сила. Бреговите батареи открили ужасна канонада срещу кораба. Ариозо отговорил с всичките си оръдия, но снарядите се удряха безрезултатно в естествените скали на острова… Корабът започна да потъва; шалупита на граф Санта Рока обиколиха нещастниците, за да не избяга никой. Започна отчаяна борба, която, уви, не трая дълго. Корабът и неговите геройски защитници паднаха в ръцете на многобройния неприятел!
— Това е бандитизъм! Какъв срам за Венеция! — извикаха инквизиторите, разгневени. — Негодниците ще изкупят безочливостта си!
— В този момент се приближих с кораба си. Заповядах обща стрелба, надявайки се да освободя Ариозо, но градушка от снаряди се изсипа върху мостика ми. Мачтите бяха изпочупени. Като видя, че другият кораб потъва, моят екипаж загуби смелостта си и бе обзет от паника. Трябваше всички да загинем, за да спасим честта си, но аз желаех, господари, да ви уведомя за това чудовищно злодеяние и да призова Венеция за отмъщение… Внезапно два неприятелски кораба и няколко шалупи се показаха от входа на залива… Разбрах техния опит. Те желаеха да ме обградят, да потопят кораба… Вие никога не бихте узнали новината за това нещастие!
— Никога републиката ме се е сражавала с такива пирати — каза великият инквизитор. — Нашата флота е длъжна да очисти Адриатика от това пиратско гнездо!
— Моите хора забелязаха — каза капитанът, продължавайки разказа си, — че един войник от другия наш кораб бе успял да избяга и с плуване се приближаваше към нас. Те го изтеглиха на борда и после започнахме да се отдалечаваме от острова така бързо, колкото ни позволяваха греблата. Неприятелските кораби, като ни видяха да бягаме, изпратиха още няколко снаряда, на които ние отговорихме…
— Съветът на тримата — заяви тогава важно великият инквизитор — ви изказва благодарността си. Ще ви бъде доверена нова мисия и ще тръгнете за острова. Защо ръката ви е превързана?
— В момента, когато снарядите счупиха голямата мачта — отговори капитанът, — едно парче от пея се отчупи и нарани рамото и ръката ми. Позволете ми, господари, да продължа доклада си… Войникът, когото спасихме, ми съобщи, че познал двама млади патриции — Фалие и Манджили, начело на войските от острова и че забранили на Ариозо от името на техния началник Марино Маринели, граф Санта Рока, да се приближи до острова. Знаете останалото.
— Значи незаконнороденият…
Великият инквизитор не можа да сдържи изненадата си.
— Съобщиха ни от Тулон, че бил екзекутиран — каза той.
— Успял е да избяга! — рече Томасо.
— Но Марино Маринели не се е намирал на острова! — каза великият инквизитор.
После разгневен продължи:
— Как? Значи водача на тия пирати, които са избрали скалистия остров за свое убежище, е граф Санта
