— Да преминем сега към разпределянето на водата! — каза тъмничарят.
При тия думи той донесе един съд, взе едно малко канче и наля във всяка стомна малко количество вода, предписано по правилата. Тон сам се радваше, че трябва да носи малко вода, понеже изкачването на съда с водата по стълбите не бе твърде приятна работа.
— Отнесете тая на просякинята Луала — каза тихо Иларио Турно. — Напълнете я с предписаното количество вода!
— Тази затворника намира превъзходно всичко, което й се дава — каза тъмничарят. — Тя има желязно здраве!
Той взе стомната от ръката на отровителя, наля вътре вода, после му я подаде. Иларио Турно Я поднесе под лампата, като се увери дали е достатъчно напълнена, после я върна на тъмничаря.
— Отнеси я в килията на старата просякиня! — заповяда той.
— Тая ще бъде последната й нощ — промълви пазачът на себе си. — Толкова по-добре… Ще служа на един по-малко!
После той се отправи към отдалечената килия на Луала, осветявайки пътя си с фенерчето.
Иларио Турно го последва. Когато пазачът отвори вратата и влезе в килията, отровителят погледна през дупката на ключалката във вътрешността.
Старата просякиня ме бе се докоснала до храната си. При вида на пазача, носещ стомната, тя тръгна към него, страдаща от жажда.
Нейните очи бяха изпъкнали от орбитите си. Едно непрекъснато треперене движеше костеливите й пръсти, които инстинктивно се отправиха към очакваната стомна.
— Най-сетне пристигаш! — извика тя. — Дай тука! Умирам от жажда. Проклетник, всеки ден ми носиш все по-малко вода. Твоите господари, проклетите кървави съдии, ли ти заповядаха така?
Ставата просякиня изтръгна стомната от ръцете на пазача. Тя изпи съдържанието й до последна капка, после я върна на пазача.
— Добра е — каза тя с глух глас. — Много е добра. Бих изпила още толкова, макар да е отровна!
При тия думи Иларио Турно леко потрепери. Дали старата просякиня бе узнала пъклените му намерения? Дали знаеше, че водата съдържа една силна и смъртоносна отрова?
Очевидно не! Аква тофана нямаше нито вкус, нито мирис, които можеха да издадат присъствието й във водата на стомната.
Иларио Турно бе доволен. Тя бе изпила отровата и бе обречена да загине в абсолютно мълчание, далеч от всяко чуждо ухо, както желаеше великият съвет. Инквизиторите нямаше вече да се страхуват, че старицата може да разкрие на народа своите страшни тайни.
Когато пазачът излезе от килията, отровителят провери за последен път вратата, дали е добре затворена.
— Правосъдието се изпълни — каза той.
На следния ден Иларио Турно получи сто зекини от касиера на инквизицията за извършената услуга.
Смяташе за своя длъжност да направи един доклад пред съда за това, което бе станало. Той отиде в чакалнята и каза на маскирания слуга да съобщи на съдиите за него.
След малко, при падането на нощта, Турно бе въведен в страшната черна стая.
Той се поклони пред страшните съдии, почака да излезе слугата и каза с нисък глас:
— Господари, ида да ви докладвам за мисията, с която ме натоварихте. Налях в стомната на Луала аква тофана, достатъчна да убие двама души.
— Сигурен ли си, че просякинята е изпила отровната вода? — запита великият инквизитор.
— Видях я със собствените си очи — отговори Иларио Турно с твърд глас — да изпразва стомната до последната капка!
— Беше ли затворена грижливо вратата, след като й бе дадена храната?
— Сам разгледах дали тази предпазна мярка е взета — отвърна отровителят. — Ще намерим утре сутринта старата просякиня мъртва в нейното легло.
В същия момент вратата на страшната зала се отвори внезапно.
Слугата на съда влезе.
— Наблюдател от кулата на Маламоко — съобщи той — носи известие с голяма важност.
— Придружи този посетител до изхода и въведе фаропазача — заповяда дон Виторио, сбогувайки се с отровителя, като му махна приятелски с ръка.
След няколко минути фаропазачът влезе. Той бе много развълнуван. Лицето му бе зачервено, челото покрито с пот, а ръцете му трепереха.
— Господари!… Едно голямо нещастие се е случило! — каза той със задавен глас, като същевременно се покланяше страхопочтително и се приближаваше към черната маса. — Едно нечувано нещастие…
— Успокой се! — каза грубо един от инквизиторите. — Какво се е случило?
— Не ме наказвайте, загдето ви нося пръв новината за това нещастие… вярвах, че мой дълг е да сторя това. Тази новина е ужасна… Двата великолепни кораба, които…
Фаропазачът сключи ръцете си и погледна към небето.
— За какви кораби говориш? — попита великият инквизитор.
— За тези, господари, които тръгнаха преди единадесет дни по ваша заповед за скалистия остров!
— Е! Обясни, какво се е случило с тия кораби? — каза инквизиторът, който както и неговите помощници, се беше заинтересувал много от разказа на фаропазача.
— Господари — повтори последният, — едно голямо нещастие се е случило! Само един от корабите се завърна!
— Как? Само един от двата? Какво значи това? — казаха тримата инквизитори, изненадани.
— Офицерите ще бъдат тук след няколко минути и ще направят своя рапорт за събитията — каза пазачът. — Една само лодка иде. Тя влиза в лагуните под прикритието на нощта.
— За да се прикрият? Да не оставят да ги видят? — извика инквизиторът възмутен. — Виждало ли се е подобно нещо от страна на един венециански капитан?
— Небето да ми прости! — извика фаропазачът. — Уви, аз не вярвах на очите си. Този кораб, когото знаех така хубав, така горд, бе направен на решето от оръдейни гърмежи. Мачтите му бяха изпочупени. Той бе само една развалина!
— Една развалина?… Говориш ли истината, човече? — попита Марко, подскачайки на стола си.
— Да, господари! — отговори пазачът твърдо. — Такава е ужасната истина! Екипажът бе издигнал на моста една импровизирана мачта, на която бе скърпил няколко платна. В началото не познах кораба. Помислих го за някой чуждестранен, пострадал от буря. Но когато дойде по-близо, не можах да сдържа един вик на болка. Напразно дирех да видя втория кораб. Отърчах тук да ви донеса печалната новина. Причината за това нещастие е по-друга от тия, които можете да предполагате, господари!
— Кой е автор? Кой се е осмелил да извърши тази подигравка? — каза дои Виторио, скърцайки със зъби, изправен, със стиснати юмруци. — Това известие кара кръвта ми да кипи във вените!
— Това е невероятно! — промърмори инквизиторът Томасо. — Струва ми се, че фаропазачът е сметнал някой чуждестранен кораб за едни от нашите.
— Кой е имал безочливостта да стреля върху един кораб на Венецианската република, владетелката на моретата? И вторият кораб, дали е потънал? — каза Марко.
— Двата кораба — заяви великият инквизитор, — бяха снабдени с твърде силна артилерия. Ако случайно биха били нападнати от пирати, дошли в Адриатика, бяха в състояние да удържат сражението.
Обръщайки се към фаропазача, каза:
— Ти трябва да си се измамил. Това сигурно е някой търговски кораб!
— Заклевам ви се, че не е, господари! — отвърна човекът. — Моите очи никога не са ме мамили! Вече тридесет години съм на служба в кулата на Маламоко. Никога не съм правил погрешни наблюдения!
— Каква е тази врява, която се чува в преддверието? — попита дон Виторио изненадан.
Вратата на заседателната зала се отвори.
Тадео Моро, Силвио Зиани и офицерът на военния кораб, за когото фаропазачът бе говорил, влязоха в стаята. Всички се поклониха с уважение. Лявата ръка на офицера бе превързана.
