— Възможно е! — отговори Силвио. — Ела по-скоро при мен.
— И в твоя палат ние не сме в сигурност, понеже Маринели те мрази също както и другите!
— Не се страхувай, ще бъдеш в пълна безопасност при мен! Нужно ти е по-голямо спокойствие.
Но дожесата не се остави да я убедят. Гибелта и се струваше страшна, неизбежна…
— Мълчи — рече Зиани. — Вярвам, че страхът скоро ще те направи едно безволево момиче, тогава, когато ти трябва да имаш кураж за двама! И така, очаквам те у дома в два часа. Бъди точна и освен това ела маскирана! Не забравяй, че си дожесата, гордата владетелка на Венеция!
46. Кървавата нощ
Спомняме си, че трите домина с жълти пера, магьосникът и продавачката на пъпеши си бяха определили среща до колонадите на палата на дожа, за да отидат заедно до апартаментите на инквизицията.
Час по-рано, едно събитие, почти незначително наглед, се случи близо до стъпалата на Пиацета.
Една голяма лодка, подобна на ковчег, която хората използваха да отидат до лагуните или да пресичат града, се готвеше да спре.
Тази лодка бе с твърде големи размери. На предната си част имаше крива желязна пръчка, спомен от старите римляни. В средата й се издигаше павилион, който бе изцяло чер, от всяка страна се отваряха много прозорчета. Предната част се затваряше със стъклена врата. Във вътрешността стените бяха облечени с кадифе. От тавана висяха златни верижки, бляскави, величествени. Един богат бродиран килим покриваше пода.
Този кокетен малък кораб имаше тридесет стъпки дължина и пет ширина.
Екипажът се състоеше от двама гребци и един пилот. Последният стоеше в задната част, без да гледа друго пред себе си освен желязната пръчка, поставена на гондолата.
Чрез нея той се ориентираше за хода на лодката. Тя му позволяваше да пресмята височината на мостовете, за да не попадне слепешком под някоя близка арка.
Едно леко гребло от буково дърво във форма на вила му служеше за кормило. И лодката винаги се движеше като стрела по спокойните води на канала.
Гондолиерите и пилотите, които караха гондолата, бяха едни от най-интересните хора във Венеция.
Гондолиерите се отличаваха от другите венецианци по извънредната си сръчност, хладнокръвие, присъствие на духа, когато в лошо време или при мъгла предприемат опасни пътувания.
Те съставляваха, ако може така да се каже, една особена класа. Ценящи своята личност и обичащи независимостта, те бяха образували малко сдружение, за да се защитават от гнева и капризите на господарите си — благородниците.
Поддържаха се помежду си и ако някоя свада избухнеше между двама твърдоглавци, ако камите блясваха на луната, другарите им веднага слагаха край на разправията.
Една от тези гондоли, управлявана от един пилот към девет часа вечерта се движеше нагоре-надолу по канала, близо до стъпалата на Пиацета.
По всичко изглеждаше, че е някакво знатно лице. Действително, пилотът гледаше непрестанно към стъпалата и проявяваше вече отдавна нетърпение.
Внезапно гондолата се отправи право към стъпалата. Пилотът бе забелязал върху кея множество маскирани силуети. Държейки кормило, той гледаше внимателно тия лица, страхувайки да не се е измамил.
Но при един знак, който му направи една от дамите, той спря.
Три красиви дами, от които двете изглеждаха причислени към другата, се качиха на гондолата и влязоха в павилиона.
После тази с блестящата рокля, цялата от червено кадифе, бродирана със злато, даде с нисък глас заповед на една от камериерките си, която я предаде на пилота.
Скоро лодката се понесе като стрела към Големия канал.
Маските и тук се забавляваха лудо, както на площада Сан Марко. Повечето от веселящите се бяха дегизирали като дракони, лебеди, риби и всякакви морски животни в смешни или страшни форми. Няколко лодки бяха украсени с гирлянди от малки лампички, наредени толкова близо една до друга, че никой не можеше да ги преброи.
Други бяха украсени със свежи цветя и зеленина. Навсякъде се чуваха весели смехове и викове, хвърляха се букети.
Гондолата, в която се бе настанила благородната дама със свита компаньонки, не взе участие в развлеченията. Тя продължи бързо пътя си, минавайки покрай палатите, които бяха разположени покрай брега.
Пилотът не отговаряше на шегите, които му отправяха неговите колеги на минаване. Не проронваше нито дума. Изглежда знаеше, че неговата господарка, макар и маскирана, нямаше карнавално настроение.
Най-сетне гондолата спря пред великолепен палат. Една стълба, цялата от мрамор, позволяваше да се достигне до входа, пред който се разхождаха много слуги в разкошни ливреи.
Една лодка бе спряла и първият шамбелан на този палат, който бе палатът на Зиани, слезе бързо по мраморните стъпала и застана пред трите дами, следван от множество усърдни слуги.
Пилотът от гондолата получи заповед да не чака връщането на сеньората, а да си отиде.
После шамбеланът отиде да предупреди своя господар, великия капитан за пристигането на дожесата.
Силвио Зиани се появи на входната врата преди още сестра му да се бе изкачила до върха на стълбата; посрещна я възторжено и я поведе към своето портежо.
Те размениха кратки приветствени думи и дожесата отпрати двете си камериерки, поръчвайки им да я почакат в един от вестибюлите.
Братът и сестрата едва бяха влезли в портежото, когато Тадео Моро, управителят на Сан Марко, се представи на свой ред и направи дълбок поклон пред дамата. Катерина разбра, че управителят и нейният брат бяха водили доста важен разговор, който се отнасяше до нещо мистериозно.
Лицето на Тадео Моро бе мрачно и даваше повод да се предвидят ужасни събития.
Обаче Катерина не се осмели да зададе никакъв въпрос на управителя, тъй като познаваше неговата резервираност.
Единадесет часът удари. Двамата благородници проявиха учудващо безпокойство.
Великият капитан размени няколко думи с нисък глас с управителя, после заяви на сестра си, че трябва да я напусне.
— Слугите знаят всичко — добави той. — Поставих ги в течение на всички събития, които може да се случат. Надявам се да се върна тук след няколко часа. Оттегли се с дамите си по-дълбоко в моя палат, в тайните салони.
Дожесата изпълни заповедта на брат си и се прибра в посочените апартаменти, достъпът в които бе много труден.
През това време Силвио Зиани и управителят излязоха от палата от страната към сушата, минаха една малка уличка, после отидоха към Сан Марко по Каля Марчерия.
Двамата бяха поставили маските си, за да преминат инкогнито дългата улица, която почваше от моста Риалто до площада Сан Марко.
Никой в тази свободна и викаща от радост тълпа не предусещаше неминуемата буря, страшната катастрофа, която щеше да се разрази над главите им.
Кой, впрочем, би могъл да открие мрачните мисли, които се лееха в мозъка на този монах с благородна физиономия и на този горд и банален благородник?
