Обаче последните не знаеха още истинския смисъл на призовките, която бяха получили. Не подозираха трагедията, която се разиграваше в същия час в страшния салон.
Те си въобразяваха, че ще намерят тримата инквизитори, седнали на черните столове, маскирани в черно, със зловеща обстановка наоколо, с очи, устремени върху обвиняемия…
Действително, инквизиторите се намираха върху своите столове, но не бяха вече живи същества.
Внезапно Зиани хвана своя другар за ръката.
— Погледнете долу онова черно домино, което е застанало на стража до масата с бъчви! Чудна работа! Какво ще кажете?
— Не сте ли го поставили вие там? — запита Моро.
— Съвсем не! — отвърна Зиани, учуден също като другаря си. — Трябва да узная на всяка цена какво означава тази чудна стража!
Но управителят забеляза, че така, както е маскиран, не може да поиска от доминото никакво сведение. Но Силвио Зиани не се разколеба.
— Той е длъжен да знае в качеството си на стафиер — отговори той, — че испанецът с жълтото перо е великият капитан. Почакайте за момент!
При тия думи великият капитан се отправи към доминото, докато Тадео Моро очакваше своя другар близо до кулата.
Той видя Зиани да говори с нисък глас на доминото, после да се завръща.
— Е, какво узнахте? — попита приятеля си, когато последният дойде при него.
— Някакъв самозван астролог бил инсталирал там тази маса с бъчвите — каза той. — Съветът на тримата, уведомен, бил обхванат от подозрения и заповядал да доведат човека пред него. Този стафиер бил натоварен да пази стоката на магьосника до връщането му. Такъв беше рапортът на полицая. Аз съм убеден, благородни Тадео Моро, че инквизиторите дирят незаконнороденият по-активно от всеки друг път и че мистериозната призовка, която ни бе предадена, се отнася за тази работа.
Едва Зиани бе произнесъл последните думи, когато дванадесет удара отзвъниха от Сан Марко. Звуците, тежки и глухи, изглеждаха, че се отделят бавно от часовника като погребален звън.
— Сега всичко ще се реши — каза управителят. — Ще видим най-сетне дали нашите предчувствия са истински… или фалшиви! И така, аз отивам пръв в черния салон, докато вие ще останете на долния етаж на Сан Марко. Добре се разбрахме, нали?
— Да, напълно! — отговори Зиани. — Ако след половин час вие още не сте се върнали, войските ще заемат веднага палата.
— Довиждане! — каза управителят на приятеля си с малко смутен глас. — Предчувствам, че не ще се върна вече!
— Смелост, смелост! — му извика Зиани с енергичен тон. — Трябва да бъдете сигурен в моята помощ! Когато Силвио Зиани обещае, той никога не забравя обещанията си! Бъдете сигурен, че ако някаква опасност ни заплашва, нашите войски ще бъдат безпощадни!
Двете маски се разделиха. Великият капитан влезе в залата на Сан Марко, пресече площада и се упъти към палата.
Той предчувствува, че ужасна опасност го заплашва. Часът на наказанието беше близък, неизбежен, беше ударил. Трепереше и не знаеше защо. Припомняше си престъпленията и не можеше да се отърве от спомена за тях.
Изпита чувство на отвращение, когато пресичаше тълпата, която затрудняваше вървежа му. Казваше си, че може би след няколко минути тия шегаджии ще лежат окървавени по земята, нещастни жертви на държавното управление.
Тадео Моро скоро достигна стъпалата на палата. Постоя малко долу, после се изкачи по стълбата, която водеше за горния етаж.
Нищо не издаваше близката опасност, лакеите, както обикновено, се движеха по коридорите.
Управителят си свали маската, за да не възбуди неговото пристигане подозрение и се изкачи с увереност към апартаментите на великите съдии.
Не забеляза, че там коридорите бяха съвършено пусти, че никакъв маскиран слуга не дежуреше.
С твърди стъпки се отправи към вратата на официалния вестибюл, в същия вестибюл, където често се намираше в качеството си на строг и неумолим прокурор.
Но неговото обикновено хладнокръвие сега бе отстъпило място на странно безпокойство.
Той отвори вратата и застана на прага.
Отначало не забеляза никого във вестибюла, освен един маскиран стафиер — черно домино с жълто перо.
Той затвори вратата грижливо след себе си и се обърна към маската.
— Ако сте на служба — каза той, — съобщете на Висшия съвет, че управителят на Сан Марко е тук и иска да бъде приет!
Вместо отговор, черното домино безмълвно пристъпи към вратата на страшната стая и я отвори.
— Влезте! — го покани той.
Тадео Моро послуша и влезе в залата на съда.
Първото лице, което видя, бе Горо, магьосникът с голямата глава и умна и достойна физиономия. После пренесе погледа си върху черната маса, зад която седяха тримата…
Тогава ужасен отстъпи една крачка. Бе забелязал трите трупа със страшните качулки, с неподвижните и клюмнали глави.
Тръпки на ужас го побиха, когато се видя пред бездушния съд, потънал в кръв.
Чувствуваше, че всичко е загубено, че една чужда, страшна и мистериозна сила бе изпълнила присъдата си над инквизиторите.
— Кажете ми, моля ви… Какво се е случило? — запита заеквайки доминото.
Без да каже нищо, маскираният откри лицето си. Управителят на Сан Марко се намери пред смъртния си враг: Марино Маринели.
— Как! — извика той с треперещ глас: — Луд ли съм? Незаконнороденият е тук?
Обхванат от ужас, той погледна още веднъж труповете на съдиите, после се обърна към вратата. Но Марино бе предвидил жеста му.
— Нито крачка повече или ще бъдете мъртъв! — му заповяда той.
Управителят се изправи гордо и се опита, но напразно, да повлияе на противника си с властта, със служебната си строгост.
— Ако се осмелите да вдигнете ръка срещу мен, вие сте загубен, Маринели! След половин час палатът ще бъде обкръжен от всички страни и ще изкупите вашето безстрашие!
— Заплашванията не ме интересуват, Тадео Моро. Часът на твоето наказание е ударил, престъпни прокуроре!
Марино произнесе тези думи със страшен глас.
— Искаш да ме убиеш, както си убил ония нещастници? — запита управителят.
— Марино Маринели е дошъл във Венеция да отмъсти за позорната смърт на своя нещастен баща. Признай, управителю на Сан Марко! Не си ли един от виновниците? Признай!
Виждайки се загубен, той се стараеше да отклони въпроса, който му бе зададен.
— Остави ме свободно да си ида. Ти вече достатъчно си отмъстил.
— Отговори ми! И ти ли си съучастник?…
— В никакво престъпление не мога да бъда упрекнат.
— Е, добре, ти си един подъл престъпник и не желаеш да защитиш малкото чест, която ти е останала. Ти си бил един от негодниците, които през фаталната нощ са се вмъкнали в спалнята на баща ми, хвърляйки стареца долу от леглото му и са го отвели насила в позите. Ти също си излъгал народа, съобщавайки му за смъртта на дожа, поставяйки траур на катедралата, отдавайки почести на празния ковчег! Последният ти час е настъпил, негоднико!
Виждайки се загубен, Тадео Моро направи един благороден жест. Предпочете сам да умре, отколкото да падне жертва на незаконнородения.
— Гледай — каза той — как знае да умира Тадео Моро, управител на Сан Марко!
При тия думи извади една кама, скрита под дрехата му и заби острието в гърдите си.
