те и вярвам, че мотивите за действията ти са благородни. Предстои ни още толкова много неща да научим един за друг, но имаме много време пред нас… цял един живот.
— Наистина ли мислиш така? — попита той, почти останал без дъх.
Тя се сгуши в него и отвърна категорично:
— Да, така мисля, Стоун. Обичам те и ще се омъжа за теб. Щом приключим с тази неприятна история тук, ще се върнем в Тексас.
— Кога?
Неговото нетърпение и вълнение я накараха да се усмихне.
— Не знам. Ти как мислиш? Колко време ще ни е нужно, за да разплетем тази загадка?
Той се поколеба за миг и отвърна:
— Не знам, Джини. На няколко пъти се захващах с това разследване, но така и не открих никакви улики, никакви следи от Мат или от убиеца. Мислиш ли, че ако основем собствена компания Мат ще се появи?
— Ако разбере, сигурно ще дойде. Поне така мисля. Не смяташ ли, че той все пак следи какво става тук, независимо къде се намира?
— Сигурно е така. Значи си съгласна с моя план?
— Да, но предпочитам компанията да е на твое име, докато семейството ми в Джорджия разбере дали татко е жив. Те си мислят, че той е убит през войната. Когато разберат, че е жив и че не им се е обадил, това ще бъде шок за тях. Освен това мащехата ми и доведеният ми брат ще се опитат да получат дял от печалбата. Не искам да имам нищо общо с тях. Казах ти как ме лишиха от наследство, когато в Англия попаднах в беда.
— Ще се опитам да ти помогна.
— Благодаря ти. — Цвиленето на коня привлече вниманието й, но тъй като всичко изглеждаше спокойно, Стоун не отиде да провери какво става. — Защо не влезем вътре? Умирам от глад и съм ужасно изморена. Ще поговорим по-късно.
— Чудесна идея. Ще се опитам да сваля стълбата.
— Не е необходимо. — Тя се запъти към скалите, обрасли с храсти и пълзящи растения. Мушна ръката си в тях и напипа едно въже. — Дръпни го.
Стоун се подчини и в следващия миг стълбата се освободи и се спусна на няколко фута над земята.
— Хитро. — Той подсвирна на коня си и добре обученото животно излезе от гората.
— Когато бях дете, татко ми бе направил такава стълба. Имах една малка къщичка, сгушена в клоните на едно голямо дърво и влизах в нея с помощта на такава стълба. Обичах момчешките игри и затова трябваше да отида в училище, където да се науча да се държа като истинска дама.
Джини събра багажа и припасите си, а Стоун разседла двата коня и донесе своите принадлежности. Държеше разнебитената стълба, докато тя се изкачи. Джини спусна въжето, преметнато през рамото й, той завърза торбите за него и тя ги издърпа нагоре.
Стоун предпазливо и ловко се заизкачва по нестабилната стълба, която се огъваше под тежестта му. Сетне я издърпа и я прибра в колибата.
— Сега сме в безопасност. Чууни ще пази коня ти.
Тя погледна към червеникавокафявия дорест кон.
— Какво означава името му? Предполагам, че е индианско.
— На езика на апахите „чууни“ означава приятел и той го доказва вече години наред.
— Изглежда великолепен, дружелюбен и предан.
— Също като новата ми приятелка мис Вирджиния Ан Марстън.
Джини се усмихна и прегърна Стоун.
— И ти си моят най-добър чууни.
Някъде в далечината проблесна светкавица и Стоун вдигна поглед към небето.
— Скоро ще завали. Хайде да влизаме и да видим дали няма някакво съобщение от Мат.
Джини усещаше заплахата от силна буря. Но тя не идваше от природата, а от непреодолимите чувства, предизвикани от присъствието на човека, когото обичаше.
Стоун бутна вратата и с ръка на пистолета бързо огледа стаята.
— Няма никой.
В колибата беше тъмно, защото дървените кепенци бяха спуснати. Дебелите стени спираха слънчевата светлина. Постепенно очите й привикнаха със сумрака и тя нетърпеливо огледа дома на изчезналия си баща.
— Ще отворя прозорците, за да влезе чист въздух и светлина — рече той, като се досещаше какво изпитва тя в този миг.
Докато вдигаше кепенците, Джини внесе багажа и затвори вратата. Огледа интериора още веднъж, като се опитваше да си представи как би се чувствал един плантатор от Юга в такова голо и запуснато жилище. Нямаше нищо общо с лукса и простора на Грийн Оукс. Колибата беше малка, прашна и миришеше на плесен. В нея имаше само две легла, една маса, два стола и една готварска печка. В единствения шкаф бяха подредени чиниите и хранителните продукти. Край едно от леглата стояха чифт ботуши, целите в кал и паяжина. На масата бяха разхвърляни карти за покер, а паяжината върху двата стола и петната от ръжда върху печката показваха, че тук отдавна не е стъпвал човешки крак. Всичко бе покрито с дебел слой прах. Никъде не се виждаха следи от пръсти. Тази потискаща гледка натъжи Джини.
Тя погледна мрачно Стоун. Очевидно и двамата бяха достигнали до едно и също заключение.
— Не е бил тук — продума тя, макар че едва ли имаше смисъл да го казва.
— Това не означава, че не е жив, скъпа моя. Не се отчайвай.
Тя излезе на малката тераса, която се намираше в задната част на колибата. Там бяха струпани ръждясалите инструменти — кирки, лопати и вани за промиване на златоносен пясък. Над главата й висяха куки, които служеха за окачване на мокри дрехи или сушене на месо. Опита се да си представи как изтънченият й баща е живял в мизерната колиба и е работил при такива тежки условия. Никога не е обичал живота на открито, с изключение на редките случаи, когато е ходил на лов. А ето че бе станала златотърсач. Ръцете му винаги са били бели и меки. Лицето му никога не е било загоряло или набръчкано от слънцето. Чудеше се как ли би изглеждал сега след опустошителното въздействие на суровата природа.
Матю Марстън винаги е бил един изискан и преуспяващ джентълмен от Юга. Обстановката тук й подсказваше, че той се е превърнал в човек, който познава тежкия труд и саможертвата, далеч от богатствата и удобствата на цивилизацията, човек, който просто се е борил за своето оцеляване. Съдбата в лицето на жестоката и алчна война е отнела толкова много неща от него и безвъзвратно го е променила. Преживял е безбройните загуби и трудности, оцелял е сред ужаса на затвора. Толкова много жертви и страдания. И през черните дни от живота си, той е бил сам, липсвала му е подкрепата на едно предано семейство. В писмата му тя не бе забелязала поразяващия ефект, който самотата и трудностите са оказали върху него.
Стоун също се бе потънал в спомени за миналото. В съзнанието му изникнаха дните и нощите, в които беше заедно с Мат и Клей.
— Тази проклета война промени много хора, любов моя. Още по-лошо е, когато си бил на страната на губещите. Тогава човешката ти гордост е засегната и ставаш или по-силен и по-издръжлив, или пък се предаваш. Но Мат беше добър и мил човек. Сигурно съм го подценил. Бях толкова разстроен, че не разсъждавах трезво. Позволих обвиненията на Клей да замъглят разума ми. Щом са изгубили доверието помежду си, сигурно нещо се е случило след последната ми среща с тях.
Джини се вцепени и пребледня. Погледна Стоун право в очите и попита:
— Ами ако Клей е все още жив? Ако именно той е регистрирал земята? Може баща ми да е написал писмото преди да го убият и след това Клей да го е изпратил. — Джини поклати глава. — Не, това е невъзможно. В писмото се съобщава за смъртта на Клей.
Стоун изтръпна.
— Сигурна ли си, че това е бил почеркът на баща ти?
Тя се замисли и сетне отвърна:
— Почти съм сигурна. Но не съм се заглеждала. Нямах причина да се съмнявам, че писмото не е от баща
