приятели и едва ли би се нуждала от мен. Ще се видим по-късно.
Докато той се отдалечаваше, Джини се запита дали думите му се отнасяха само до нея, или имаше предвид нещо друго. Надяваше се, че не я е избрал като пример за това, какво би се случило с някой, който не се подчинява. Стигаха й обидите, които бе преглътнала досега.
Ала веднага, щом си го помисли, Джини осъзна сериозността на работата му. Може би важничеше малко повече от необходимото и прекалено често настояваше за внимание, дисциплина и сътрудничество. И в миналото бе имала подобни учители и с поведението си те успяваха да запазят в класа послушание и ред.
Пък и честно да си признае, тя го беше предизвикала, макар и неволно. Не беше обърнала необходимото внимание, нито пък възприела урока така, както го заслужаваше. Може би в държанието й се бе доловило известно превъзходство. Не мислеше, че е по-добра от който и да било тук. В интерес на истината този навъсен водач би бил изненадан, ако му разкаже какво е преживяла досега.
Джини замислено отри петното от грес. Не само че се размаза, но остана и по ръката й. Тя притвори кутията и се насочи към фургона, който споделяше с Чарлз Ейвъри, представящ се за неин баща. Чарлз бе отишъл в града, за да потърси някого и щеше да се върне едва след три-четири дни. Хубаво, защото така щеше да е сама, с по-малко домакинска работа, а и той нямаше да е тук, докато привикне с първите трудности.
Тя обви омазнената си ръка с една носна кърпа и приседна във фургона да похапне малко пилешко и бисквити. Останалите жени сновяха около семействата си, почистваха или готвеха. Тя не изпитваше някаква определена вина от това, че не е така натоварена като тях, или пък че разполага с повече време за отдих между тренировките. Те бяха щастливките — те знаеха как да готвят навън. Тя бе помагала близо седмица на Марта — сестрата на Чарлз, но през цялото време бе готвила на печка. Разглеждаше тиганите, окачени във фургона, сякаш бяха врагове, готови да я нападнат. Налагаше се да поглежда как се справят другите жени, поне докато бяха тук — в лагера. Би могла да си представи как щеше да се забавлява с невежеството й Стив Кар и бе готова на всичко да прикрие от него този факт.
Джини смени полата си и се отправи към реката, за да изпере петното и да отмие греста от ръката си. Тя коленичи на един голям, плосък камък и се зае да трие пръстите си. Комбинацията от животинска мас и катран се оказа необичайно упорита и се съпротивляваше на усилията й да я отмие. Вместо да изчезне, петното постепенно засегна и чистите участъци, та цапаницата стана пълна. Какво ли да…
— Използвайте това — предложи й Стив, застанал над нея.
Джини подскочи от изненада.
— Движите се тихо като падащо перо. Какво е това? — попита тя, поглеждайки металната кутия, която той държеше.
— Керосин, той ще разтвори мазнината. Само не го доближавайте до огъня, докато не го измиете, иначе ще пламнете като факла. А и не забравяйте да си сложите малко крем след това — сместа е доста неприятна за кожата.
Тя прие с благодарност шишето с остро миришещата, запалителна течност, чудейки се откъде ли е разбрал какво прави и защо се държи така сърдечно. Разтърка течността по ръката си и с радост установи, че тя разтворя катрана. Както й бяха казали, когато приключи, изми ръцете си с вода и сапун.
Стив беше решил, че не бива да се държи прекалено грубо с Ана Ейвъри, ако иска да научи нещо повече от нея — например, дали тя и баща й не са издирваните от него субекти. Очевидно не беше запозната с домашната работа, иначе щеше да знае, че газта премахва петната от катран. Значи не се лъжеше относно произхода й. Когато я видя да вдига полата си, за да я полее с керосин, той побърза да я предупреди:
— Цветовете на това място също ще избелеят и платът ще изтънее.
— По-добре изтъняла и побледняла, отколкото с това черно петно. Така не бих могла да я нося никога — тя не поглеждаше към него, когато добави: — Най-вече ще си имам стара и захабена дреха, която да нося по време на урок, за да ви доставя удоволствие.
Не беше изненадана, че Стив пропусна да отвърне на последната й забележка, но странното бе, че не си тръгна. Усещаше погледът му впит в нея, докато търкаше усилено. Почувства, че се изчервява и разтреперва, въпреки активните движения. Когато най-сетне свърши и видя, че съветът му е бил от полза, тя изми шишето и му го подаде обратно. После вдигна полата и промърмори:
— Съсипах я, но нищо. Все пак — благодаря за помощта.
— Винаги, когато мога, мис Ейвъри.
Надигайки се, за да си тръгне, тя го погледна и запита:
— Не закъснявам за урок, нали? Не сте дошли, за да ми се карате?
— Не, имате още половин час. Ядохте ли?
Тя се върна при скупчените й вещи.
— Както си бях изцапана. — Той се засмя, тя вдигна очи към него и добави: — Увих си ръката в парцал, за да не попадне чернилката по храната.
— Не ви видях да палите огън за обяда.
— Ядох каквото намерих.
— Вчера баща ви яде с Джеймс и Мери Уигинс, преди да отиде за вас.
— Да, бях в града при моята… леля, сестрата на баща ми, изчаквах да се подготвите за урока на жените.
— Последно сбогом, а? Тук по-добре ли се чувствате?
— Не зная, никога досега не съм пътувала, та да правя сравнение. Татко настоя да остана там, докато са заети мъжете.
— Сигурно е имал възможност да си намери добри приятели. Хората тук се опознават бързо. Баща ви имаше доста добри възможности, хапвайки ту с едни, ту с други семейства.
Джини се питаше какво ли се крие зад този разпит. И не беше ли странно подобно любопитство за човек, който даваше вид на самотник, затворен в себе си?
Стив се загледа с интерес в бързата смяна на емоции по нежното й лице. Имаше красиви зеленикаво- кафяви очи с дълги мигли. Косата й беше светлокестенява, със златисти къдрици. Беше не по-висока от пет и половина фута и чудесно сложена. Трябваше да признае, че притежава една от най-приятните и топли усмивки, които бе виждал. Гласът й бе нежен, говореше възпитано и очевидно бе добре образована, фина дама. Стив намръщи вежди, почувствал горчиво пробождане в сърцето.
— Чувате ли ме, мис Ейвъри?
Не й убягна внезапната острота в гласа му.
— Да, всяка дума. Не знаех, че очаквате отговор. Баща ми е доста общителен и открит човек. И тъй като е бил тук сам, съвсем естествено е да се сприятели с останалите. Надявам се, че не намирате нищо осъдително във факта, че са го поканили да вечеря с тях.
Стив трябваше да остави помежду им дистанция.
— Разбира се, че не.
— Тогава на коя от забележките ви бихте искали да отговоря?
— Просто поддържах разговора и в един миг си помислих, че отново не ме чувате.
— Не ме бива много по приказките, мистър Кар. Простете ми, но и аз си имам проблеми.
— Когато излезем на разходка днес следобед, съветвам ви да покриете главицата си с някоя по-широка шапка. А поемем ли на път, винаги покривайте лицето и ръцете си. Едва ли бихте желали слънцето да покрие тази бледа, нежна кожа с мехури и кафеникави бръчки.
Тя не смееше да го погледне.
— Ще се вслушам в съвета ви, благодаря.
— Е, тогава да се връщаме в лагера.
— Тръгвам, сър. Само да отнеса дрехите и ще ви последвам.
