Джини прибра нещата си във фургона и се отправи към мястото, където се бяха разположили Дейвисови. Усмихваше се, докато Ели й представяше мъжа си и четирите си деца, и после, когато и тя на свой ред им бе представена. Склони глава и затвори очи, докато Стюарт благославяше вечерята и се молеше за спокоен и безопасен път. После всички продължиха да се хранят мълчаливо. Джини си даде сметка, че децата са възпитани да не говорят, докато се хранят и тя последва примера им.
Чиниите бяха измити. Добре възпитаните деца, на възраст между осем и четиринадесет години налягаха на подредените под фургона дървени скари. Жените се насъбраха на групички, за да си поприказват и да послушат музиката, която свиреше на цигулка мъжът на Ръби Емерсън. Червенокосата му жена не беше с него, защото приспиваше двете малки деца. Джини видя, че Стив събира мъжете за кратка среща на другия край на лагера и се зачуди каква ли е причината.
За да не пречат на заспиващите под фургона деца, Ели предложи двете жени да приседнат до едно недалечно дърво, за да си поприказват. Веднага след като се настаниха, тя рече:
— Разкажи ми за себе си, Ана.
Джини не искаше да мами тази добра жена, но не биваше и да се разкрива. Това бе единственият начин да стигне до предназначението си, така че, макар и с неохота, налагаше се да излъже. Почувства горчилка в устата.
Ала преди Джини да започне, към тях се присъединиха Луси и Ръби. Обсъждаха известно време събитията от деня, но Ели отново напомни на „Ана“, че очаква да чуе историята й.
— Миналата седмица вече споделихме преживяванията си — ще ти повторим най-интересните части по-късно.
— Почакайте ме — извика Мери, която бързаше да се присъедини към групата. Лицето й бе обкръжено от немирни руси къдрици. — Момчетата бяха така изпълнени с енергия, че едва ги сложих да легнат.
— Разбира се, че ще те почакаме, скъпа Мери — отвърна Ели, — ако искаш можем и да ти помогнем. Четири деца не са шега работа, знам го от опит.
— След като са били с бащите си през целия ден, стават просто неовладяеми. Бях толкова изморена накрая, че едва намерих сили да ги целуна за лека нощ.
Луси се усмихна и отметна назад тъмнорусата си коса, преди да отвърне с плътен глас:
— Разходката ни измори всички. Мисля си, че са ни дали за водач надзирател на роби.
Ръби се изкиска и прошепна:
— Но пък е приятно да му се радваш по цял ден.
Ели я подигра, имитирайки заговорническия й глас:
— По-добре да не го гледаш така упорито, че току-виж Джордж нашибал и двама ви с камшик.
Пресилено намръщена, Ръби отвърна:
— Това е само заради тази моя пламенно червена коса, дами. Озарява ме цялата отгоре до долу, когато най-малко очаквам. Разбира се, с две деца на ръце и налагайки се да спя на открито, едва ли ще ми е лесно да изкуша който и да било мъж, пък дори и любимия ми Джордж.
Петте жени се разсмяха на шегите и комичните маниери на Ръби. Джини се почувства приятно сред топлотата на малката група и постепенно се отпусна.
Ели предупреди с игрива усмивка:
— Не позволявайте на онази хубавица Кинг да ви забележи, че гледате мистър Кар. Предполагам, не горите от желание да се вкопчите в бой за него.
— И ти ли забеляза тази нахалница?
— Ами всички я забелязахме, Ръби. Тя е безсрамна и разглезена. Ще има да създава проблеми, запомнете ми думите — заключи Ели.
Луси спря да се реше.
— Надявам се че не. Мистър Кар е чудесен мъж, макар и малко наперен. Харесвам го и се радвам, че ще ни помага.
Ръби и Мери се съгласиха с нея. Ели намигна на Джини, която единствена не споделяше мнението им за красивия водач. Нито една от останалите не бе заговорила за това, че Стив се бе заял с нея, но Джини бе уверена, че са го забелязали.
— Страхувам се, че Луиз и Мати също ще му създадат затруднения. Останалите едва ли. Онази Дениълс понякога е злобна, но има право след горчивата загуба — янките са отнели не само крака на мъжа й, но и техния дом. Всички ние си имаме причини да таим яд, но нищо не може да се промени, така че най-добре е да започнем всичко отново, поемайки на Запад.
— Права си, скъпа Луси — тя погледна към новодошлата. — Предполагам, че не е редно да приказваме така, зад гърба на другите. Ана сигурно си мисли, че сме ужасни.
— Не, не мисля така, Ели. Вие четирите сте станали близки приятелки. Радвам се, че ме приехте във вашата група. Благодаря ви, че ме допуснахте в кръга ви.
Жените почувстваха, че девойката говори искрено. Джини ги погледна една по една и навсякъде срещна усмивки.
— Моля те, започвай разказа си, Ана — подкани я Мери.
Смесвайки измислица и действителност, Джини заразказва на четирите жени.
— Само преди три седмици навърших деветнайсет. Майка ми умря, когато бях малка, и заговоря ли за нея, веднага се натъжавам. Татко купи ранчо в Тексас, ето къде ще живеем. Преди войната държеше няколко магазина, но янките направо ни съдираха кожата с данъци. Преди да фалират и да ги изгубим, той ги продаде, за да закупи ранчото и да съберем средства за път. Леля ми държи малък пансион в градчето наблизо, тя смята не след дълго да го продаде и да се присъедини към нас. Дотогава вероятно ще възстановят железницата и ще е по-лесно да пътува.
— Трудно ли ти беше през войната, докато го нямаше? — запита Ели.
Джини си придаде невинен вид.
— Не, защото не бях у дома. Когато положението започна да се влошава, татко ме изпрати в пансион на север — в Пенсилвания. Бях на тринадесет и в началото много се изплаших. Когато избухна войната, татко не ми позволяваше да се върна у дома, мислеше, че там ще съм в по-голяма безопасност. Унищожителният поход на Шърман през Джорджия показа, че е бил прав. Накара ме да остана там, докато завърших училище и всичко се успокои. След като си даде сметка, че тази възможност може би не ще се повтори, той дойде да ме вземе с влака. Само преди дванадесет дни се върнахме. Останах в града, докато мъжете се подготвяха и погостувах на леля.
— Предполагам, радваш се, че напусна земята на янките.
— Така е, Мери. Не обичам студа и мразовитите зими, а също и да живея сред хора, които са съвсем различни от нас. Севернячките ни дразнеха непрестанно, трябваше да се преструваме на аболиционистки, само и само да ни оставят на мира. Подло е и всички ненавиждахме този начин, но се страхувахме, че могат да ни арестуват като симпатизанти на Юга. Беше ужасен начин на живот. Знаехме, че няма никаква възможност да се промъкнем у дома през вражеските линии и битките. Можеха да ни заловят и затворят, и дори да ни разстрелят като шпиони. Трябваше да крием любовта и привързаността си към Юга.
— Какъв ужасен начин на живот — промърмори съчувствено Ръби.
— Аз щях да умра от страх.
— Аз също, Мери — подхвърли Луси. — Знам, че се радваш да си тук отново.
— Радвам се — продължи Луси, — но бях потресена от разрушенията, които заварих тук. Не мога да повярвам, че всичко се е променило към толкова лошо. Ще съм щастлива, когато стигнем Тексас. Чудесно ще бъде да си свободен и горд отново.
Някъде зад тях Стив напомни:
— Тексас беше конфедеративен щат и е под военно управление също както и другите щати на Юга.
Джини отново бе пропуснала приближаването му и беше объркана от неочакваната му поява.
— Но той е голям щат и сигурно не е лошо да се, живее там. Така каза мъжът, който продаде ранчото на баща ми. Нима ни е излъгал?
Вместо да отговори, той попита:
— А къде е ранчото на баща ви?
