ТРЕТА ГЛАВА
Джини седеше в задната част на фургона и четеше сборник с поеми от Джон Милтън, когато чу, че водачът дава нареждания на другите, преди да се насочи към нея. Докато се приближаваше, тя го гледаше и се питаше как ли ще се държи с нея днес. Ръкавите му бяха запретнати до лактите, разкривайки мургавите му, мускулести ръце. Черен като ебонит кичур коса се спускаше над слепоочието му и почти закриваше лявата му вежда. Беше гладко избръснат, което още повече подчертаваше отсечените линии на челюстта му. Червената риза само подсилваше общото впечатление за спретнатост и подчертаваше тена. Неизменните му оръжия — два пистолета и нож — предупреждаваха за физическа сила, която не биваше да се предизвиква. Той беше един великолепен екземпляр на мъжкия род и сърцето й заби от необуздано желание.
— Готова ли сте да започнем, мис Ейвъри? — запита я той вежливо.
Джини остави книгата и скочи до него. Нагласена в широка пола за езда, къси ботуши и риза, тя се надяваше, че е „подходящо“ облечена, за да избегне обичайните му забележки. Искаше й се всичко да започне по-добре, затова се усмихна и рече с мек глас:
— Да, сър. Всичко е разтоварено и готово за вашата инспекция — с изключение на най-тежките предмети.
Стив надникна във вътрешността на фургона.
— След като огледам струпаното отвън, ще погледна и вътре. Не е необходимо да вадите всичко. Тръгвате със съвсем лек багаж, така че няма на какво толкова да ви уча.
Джини долови заинтригуваща промяна в тона му, сякаш онова, което бе открил, му се бе сторило странно. Не мислеше, че почти натъпкания фургон е „лек“, но може би така изглеждаше в сравнение с други, които се местеха надалеч, откъсвайки се от корените си.
— Както вече обясних — напомни тя, като се усмихваше, — последните шест години прекарах в пансион, така че багажът ми се състои само от малко дрехи и лични вещи. Те са в ей онзи сандък.
Стив не отвърна на забележката й, но от погледа, му не остана скрит фактът, че днес се бе облякла напълно подходящо. В нея не се долавяше никаква нервност във връзка с огледа и това го радваше. Той отвори и провери бъчонките и сандъците, пълни с продукти — брашно, захар, сол, пипер, ориз, чай, кафе, готварска сода, фасул, царевица и сушени плодове, стафиди, пушена шунка, сушено месо и осолен бут.
— Ами яйцата и млякото? — запита той.
— Татко ще докара пилета от града, а от Джордж Емерсън ще купуваме мляко по време на пътя.
По всичко изглежда, заключи той, че семейство Ейвъри ще се храни добре през предстоящото пътуване. Видя чинии, тигани и още много кухненски прибори, сред които чайник и две тенджерки — голяма и малка — кафемелачка, кафеварка, два остри ножа, холандска фурна и подложка за чайника. Ейвъри носеше няколко оръжия — пистолети, пушки и множество амуниции. Имаше постелки и завивки — възглавници, чаршафи, одеяла и водонепроницаеми рогозки за спане на земята, защото повечето пътници предпочитаха да преспиват под фургона, стига да не е лошо времето. Имаше и три сандъка с консервирана храна, домашно приготвена супа. В една по-малка кутия бяха подредени лекарства, превързочни материали, свещи, пособия за писане и шиене. Нямаше никакви музикални инструменти, нито пък албуми със снимки. Странно, реши той, за такова възпитано семейство…
— Виждам, че сте се постарали да увиете стъклените буркани с туршия, за да не се счупят но време на пътя. Има доста места, където фургонът ще срещне препятствия. Гледайте винаги да са отделени с плат иначе току-виж ви създали главоболия.
Тя се изчерви, докато обясняваше:
— Не ме бива кой знае колко в готвенето и леля ми ги даде за из път.
Стив се засмя на объркването й. Като подбираше внимателно думите си, за да не я обиди, той продължи:
— Съмнявам се, че в пансиона за девици са смятали за важно да научат момичетата на домакинска работа.
Джини забеляза не без задоволство проявеното внимание. Може би той бе решил, че най-добре ще е помежду им да има мир. Държеше се вежливо и възпитано и тя го погледна с благодарност.
— Прав сте, предполагам, но това не ме поставя в кой знае колко изгодно положение по време на пътуването. Ели, Мери, Ръби и Луси обещаха да ме научат на всичко, което трябва да зная.
Стив я погледна, за да се увери, че внимателното му отношение я кара да се отпусне.
— Вие сте умна и схватлива, Ана, та вярвам, няма да срещнете големи затруднения.
Беше изненадана от това, че й говореше на малко име и се зачуди дали това не е грешка.
— Благодаря ви за комплимента, мистър Кар.
— Няма защо. Ще се върна след минутка — промърмори усмихнат той, заобиколи фургона и надникна в кутията с принадлежности за поддръжка на фургона.
Стив се върна при чакащата го жена и се покачи на задната врата. Протегна ръка и й помогна да се изкачи при него във фургона. Неприятно му бе, че трябваше да пусне ръката й, но нямаше причини да я задържа повече. Дланите й бяха меки, каквито вероятно са само облаците, и очевидно непривикнали на тежка работа.
— Трябваше ли да разтоваря всичко от кутията? Не знаех за нея. Имах си работа, докато татко товареше фургона и днес не се сетих за нея.
— Няма значение, там са само инструменти и резервни части — той надникна под седалката, където бяха подредени по едно резервно предно и задно колело, брадва и голям лост. — Баща ви наистина се е подготвил добре за всякакви повреди, които биха могли да възникнат. Той е доста умен човек, Ана. Вие двамата едва ли ще имате проблеми, ако някоя част се счупи. Я да видим какво още има тук… четири сандъка. Какво има вътре?
Джини махна към три от тях.
— Тези са мои — обясни тя, — а четвъртият е на тате.
— Имате ли нещо против, ако надникна вътре? — запита той, очаквайки реакцията й.
Джини знаеше, че водачът не ще намери нищо, което да я уличи, тъй като бе оставила личните си вещи при Марта Ейвъри, докато й потрябват отново. Макар да не смяташе, че „надникването“ му е необходимо, даде разрешение. Уверена бе, че няма да открие скритото писмо на Джоана.
— Разбира се, че не, макар че вътре са само дрехи и книги — нищо чупливо. Не зная какво да ви кажа за сандъка на баща ми —
Стив отвори един по един сандъците и прегледа грижливо подредените и доста скъпи тоалети, книгите, съвсем обикновените на пръв поглед бижута, шапки, обувки, една стара кукла и други дреболии. Взе в ръце куклата и я загледа, сякаш се радваше на изработката й. Опитните му пръсти не откриха нищо подозрително вътре и колкото и странно да бе, от това почувства облекчение.
Сякаш в отговор на незададения въпрос, Джини му каза:
— Мама я направи, когато бях малка. Не мога да се разделя с нея. Някой ден ще я подаря на дъщеря си.
Стив си припомни, че майка й е починала доста отдавна и почувства любовта в гласа й. Изпитваше същите чувства към собствената си майка, която бе още жива.
— Хубава е и е великолепно изработена. Знам, че за вас сигурно е нещо специално. Моят най-добър приятел ми подари този нож — той го докосна с ръка — и аз никога не се разделям с него. —
Джини пое куклата и я погледна с навлажнени очи, после я постави обратно сред вещите си. Тя бе единственият спомен от майка й. Ако нещо се случи с багажа й, куклата щеше да е първото нещо, което щеше да се помъчи да спаси. Тя се зае да подрежда разбърканите от Стив дрехи.
Докато го правеше, скаутът я наблюдаваше. Харесваше му кестенявата й коса, която се спускаше от най-високата точка чак до кръста й, плетеница от позлатени къдрици, които блестяха на слънцето като златни остриета. Изпитваше желание да зарови пръсти в тези къдрици. Изразителните й очи бяха кафяво- зелени, сякаш го примамваха. Имаше пълни устни, които събуждаха в него желанието да я целуне, носът й
