с нея, ще се върна вкъщи. Този път завинаги.
Бен отново прегърна сина си и този път Стоун откликна на прегръдката му.
— Ще кажа на майка ти добрата новина. Не можеш да си представиш колко съм щастлив, синко. Най- сетне ще бъдем истинско семейство. Майка ти се съгласи да се оженим. Ще те изчакаме да се върнеш за сватбената церемония.
Стоун не можа да прикрие удивлението си.
— Ще се ожениш за мама?
Бен се усмихна.
— Веднага щом се върнеш. Отдавна трябваше да го направя. Тя е единствената жена, която някога съм обичал. Време е хората да разберат и да приемат любовта ни.
— Много се радвам, татко. Предай на мама, че ще поговоря с нея по-късно.
Стоун отиде в стаята си и седна на леглото. Целият се измъчваше от противоречиви мисли и чувства. Дали да се осмели да отвори и прочете писмото й? Дали в него щеше да открие истината, както му бе обещала в предишното си писмо, оставено във Форт Смит? А може би това е поредната изкусна измама? Ами, ако е разбрала, че той е наследник на Клей и че иска да отмъсти на баща й? Може би е решила отново да го заблуди, за да го откаже от намеренията му? Дали пък красивите лъжи в писмото й няма да повлияят на чувствата му и да го накарат да постъпи глупаво? Не, той се бе заклел да не забравя, че тя не е нито Ана Ейвъри, нито Джоана Чапман.
А сестра му… Тя е мъртва, погребана недалеч от мястото, откъдето тази лукава мошеничка се отправи към дома му, за да тормози и него, и баща му.
Стоун беше едва на десет години, когато Стела напусна Бен и взе със себе си двегодишната си дъщеря. Но той добре си спомняше детето, което бе завладяло сърцето на баща им. Никога нямаше да види каква жена е станала Джоана. И все пак беше благодарен, че момичето, с което се е любил, не е негова сестра. Беше му мъчно за Джоана и скърбеше за нея по свой начин. Но сега трябваше…
С треперещи ръце, Стоун разкъса плика.
Скъпи Стоун,
Когато отвориш това писмо, ти вече ще знаеш жестоката истина и сигурно много ще ме мразиш. Едва ли има някакво значение за теб, ако ти кажа колко много съжалявам. Знам, че не мога да залича огорчението и болката, въпреки че съм ти дала двете най-скъпи неща, които имам — себе си и моята кукла.
Признавам, че много пъти те мамих, но тогава ми се струваше, че мотивите ми са оправдани. Ти също ме излъга. Ако ми беше казал, че си Стоун Чапман, много неща между нас нямаше да се случат. Неведнъж ми се искаше да си призная истината, но твоите думи и постъпки ме възпираха да го сторя. Усещах, че криеш нещо важно и се страхувах да ти се доверя. След като ме изостави като ненужна вещ във Форт Смит, реших, че единственото ми спасение е да дойда тук. Бях обидена, объркана, уплашена, защото не знаех, че всъщност ти не си ме изоставил. Страхувах се да не би отново да бъда замесена в престъплението на ку- клукс-клан, а и нямаше кой да докаже истинската ми самоличност и невинността ми. Исках да се скрия тук, докато опасността премине.
Вероятно Бен ти е казал, че ми е дал пари на заем, за да замина за Колорадо и да открия моя баща. Той ме успокои, че ще ти разкрие миналото ми, за да разбереш защо съм си тръгнала и къде отивам. Знаех си, че не ще мога да удържа докрай обещанието, което дадох на сестра ти, но тъй много я обичах, че в момент на мъка се съгласих да го направя.
Имах намерение да ти разкажа всичко насаме, преди да призная истината пред баща ти, но ти си тръгна прекалено бързо. Когато получиш това писмо, аз ще бъда далеч от теб и ще разбера дали искаш това да бъде завинаги. Моля те, не позволявай безразсъдните ми постъпки да увеличат страданието ти. Сдобри се с баща си. Той е добър човек въпреки жестоките си грешки в миналото. Той те обича, има нужда от теб и съжалява за всичко, което ти е причинил. Дай му шанс. Не обръщай гръб на мига, който и двамата сте чакали.
Дано един ден да ме разбереш и да ми простиш. Никога няма да забравя добрината ти и това, което означаваш за мен. Винаги ще съжалявам за това, което можеше да се случи между нас…
Стоун прочете отново писмото и затвори очи.
Стоун стана от леглото с намерението да проведе един дълъг и малко закъснял разговор с майка си и баща си.
В понеделник сутринта надзирателят на ранчото се носеше в бесен галоп към къщата, за да съобщи лошата новина.
— Снощи крадци отново са нападнали южното пасище. Отмъкнали са петдесет породисти волове, един от най-добрите ни бикове и около десет коня. Две от момчетата са мъртви, има и един ранен. Ще взема няколко души и ще ги проследим. Нападението е станало рано вечерта и сигурно са избягали доста надалеч. Вероятно ще ни отнеме няколко дни, докато ги хванем и върнем добитъка.
Разтревожен и ядосан, Бен нареди:
— Но тогава тук ще останат прекалено малко хора. Вземи само трима добри стрелци, Бък. Аз също ще дойда с вас. Кажи на момчетата, докато ни няма, да пазят Нан и къщата. Трябва да тръгвам, синко.
Стоун забеляза нежеланието на Бен да пропусне малкото време, в което щеше да бъде заедно със сина си, но баща му не можеше да вземе друго решение. Стоун знаеше, че е твърде опасно да се преследват бандити и не му си искаше при евентуална засада да загуби Бен.
— Идвам с вас. Когато един крадец реши да убива, той става хитър и опасен. Може би ще имате нужда от помощта ми.
Бен се усмихна.
— Благодаря ти, синко. Ти по-добре от нас знаеш как да се справяш с престъпници. Хайде да приготвим запасите. След десет минути тръгваме.
Стоун си даваше сметка, че преследването на крадците ще попречи на плановете му, но може би го правеше съвсем умишлено. Беше убеден, че до една седмица ще се справят с неприятностите в ранчото. Като пресече Тексас и североизточния край на Мексико, за тринадесет дни щеше да стигне до Колорадо. Малко преди Джини да пристигне там, той щеше да бъде вече на път.
Дилижансът препускаше през обширните равнини на Канзас, като оставяше зад гърба си Форте Райли, Харкър, Хейс и безброй други станции. Движеха се по Смоуки Хил Роуд, който минаваше покрай една река със същото име и водеше към Колорадо. Ниските заоблени хълмове, огромните равнинни пространства, оголените скали и сякаш безкрайните зелени поля бяха твърде еднообразен и отегчителен пейзаж за някои от пътниците. Но не и за Джини, пред чийто поглед за първи път се откриваше такава опияняваща гледка.
Покрай нея препускаха стада от бизони, елени, антилопи, лисици. В далечината забеляза няколко индианци, но те не нападнаха колата и тя си отдъхна с облекчение. С приближаването към границата пред погледа й се издигаха все повече хълмове. Сетне цели двадесет и пет мили Джини наблюдаваше Биг Сенди Ривър, която криволичеше покрай тях. Чувстваше се замаяна от необятната шир, която се простираше навсякъде пред очите й.
В този район нощите бяха необичайно студени за месец юни и Джини се благодареше, че дрехите й са с дълги ръкави и че е взела шала си. През деня обикновено духаше вятър, който понякога разклащаше колата и облаци и прах се вдигаха от мръсния път.
