следващите значително подобрени модели на Кълбовидните мълнии, задвижвани не от контражироскопиращите газотурбинни двигатели, а от новите за немците електростато-гравитационни системи, разработени от Никола Тесла за тайните общества още в края на миналия век. За тези Теслови блицове ще говорим в следващия том на книгата.
Електростатичните Теслови кълба се използват от тайните общества в началото на нашия век за снабдяването на тяхната колония Луна-1, построена от Илюминатите на Луната в края на Първата световна война (Терз, XI. 92, VI. 94). След това в началото на Втората световна война ученикът на Тесла Гилермо Маркони доразработва за италианците същите Теслови сфери. Неговите проекти стават основата на електростато-гравитационните космически кораби, частно финансирани от Ватикана след войната и построени в Латинска Америка в края на 40-те и началото на 50-те години (Геновезе, 65). Същите оригинални Теслови модели отново изплуват след войната в тайните частно финансирани илюминатски програми — този път в секретните руски антигравитационни проекти, разработени в закритите институти- пощенски кутии в Сибир. В тях пленените немски инженери построяват даром за руснаците, само срещу кора хляб, същите Теслови сфери, сега вече наречени „Космос“, за нуждите на тайните илюминато-съветски междупланетни космични програми (Терз, XI. 92, VI. 94; Джъдж, 75).
След цялата пъстра история на електростато-гравитационните Теслови сфери, появяващи се отново и отново в различни частни илюминатски програми по целия свят, аз започнах да подозирам, че съществува една голяма вероятност чертежите на сферите да са били „подхвърлени“ от Илюминатите и на немските тайни конструкторски бюра по антигравитация по време на войната за по-нататъшното им безплатно доразработване. Предполагам, че портативните електростатични Кугелблици са били умалените безпилотни версии на пилотираните Теслови блицове, разработени от немците в последната година на войната по програмата на евтините Фолксблицове. Тях ще разгледаме най-подробно в следващата книга (разсъждение върху Лин, 91). Това мое подозрение се подкрепя и от факта, че някои от Кугелблиците са произведени не от авиационна или двигателостроителна фирма — както би се очаквало за един газотурбинен летателен апарат, а от службата по електромагнитни изследвания към Луфтвафе — от споменатата по-горе Служба за авиационни радио-изследвания в Оберпфафенхофен.
Абсолютно съм убеден, че такова мощно оръжие като Кугелблица не е разработено от нулата от немските инженери и учени. Дори да се вземе в предвид и помощта на услужливите чуждопланетни учители на Третия райх, работили зад гърба на немците в техните подземни научноизследователски бази. На дали и Земята е първата планета, където огнените кълба дебютират за първи път на бойното поле. Най-вероятно кълбовидната мълния, вече многократно използвана в бойни действия на много други планети, и многократно подобрявана и усъвършенствана, да е била взета наготово от някоя войнствена извънземна цивилизация. Там тя сигурно е била дълго разработвана и успешно използвана в техните дългогодишни кръвопролитни войни.
Когато войната тръгва зле за немците през 1944 г., техните извънземни наставници се разтърсват из своите авиационни музеи, и разпитват своите многобройни извънземни военни съюзници за подходящи низкотехнологични оръжия, които могат да се произвеждат от примитивната по техни стандарти земна индустрия. И Кугелблицът се оказва само едно от десетките такива „немски открития“, чиито истински извънземни корени се губят между многобройните милитаристични и нееволюирали духовно планети в нашата галактика, населени с вечно воюващи цивилизации.
Както съм и убеден, че след краха на хитлеровия Нов ред (пошушнат на нацисткия елит и на тайните немски общества зад кулисите му от представителите на Черната армада от извънземни цивилизации, служещи на Тъмната страна на силата), същите тези немски Кугелблици са били пробутани на следващата наивна и милитаристична върхушка на някоя друга воюваща планета, за да може Черната армада да спечели и нейните жадни за власт управници за своята тъмна кауза.
В по-късните уголемени пилотирани варианти на Кугелблиците — в т.н. „Фойербали“, „Feuerball“, или „огнени кълба“, се използва една много интересна противосамолетна оръжейна система. От дулото на модифицирания бордови „огнемет“ се изстрелва незапалено кълбо газ, или аерозолни продукти, подобни на гърмящия минен газ гризу — смес от различни гръмливи въглеводороди в газообразна и може би и течна аерозолна фаза. Кълбото се изстрелва непосредствено пред летящия с бавна скорост бомбардировач, който е бил като „седяща патица“ за бързите огнени кълба, движещи се с няколко пъти по-голяма скорост. Когато облакът от гърмящ газ е бил засмукван от турбокомпресорите и карбураторите на бомбардировачите, той е експлодирал вътре в тях и е подпалвал целите двигатели, ефектно сваляйки летящите крепости, превръщайки ги в горящи факли. Проф. Веско (1968) описва една шеметна нощна атака на такава чиния, която сваля с по един залп около половин дузина бомбардировачи, просто прелитайки като болид отзад напред през цялата им плътна „боксова“ формация.
Въпреки че тази технология звучи малко неправдоподобно, не трябва да забравяме, че немците са пионерите и в другата подобна област на „въздушно-горивните експлозиви“, „air fuel explosives“, които имат огромна детонационна сила, достигаща до долните нива на малогабаритните атомни бомби — от няколко десетки тона тротилов еквивалент до няколко килотона.
В немския документален видеофилм „НЛО? Или Третият райх отвръща на удара?“ на виенското тайно общество Темпелхоф, са показани чертежи на по-късни пилотирани варианти на Фойербалите с капковидна форма, използуващи още по-усъвършенстваната Теслова електростато-гравитационна задвижваща система без подвижни материални части, на която ще се спрем в следващия том (ТХГ 1; Лин, 91).
Може би най-могъщата от цялата гама от летящи чинии с турбореактивни двигатели е летящата чиния, построена от триумвирата на гениалните немски конструктори на антигравитационни апарати. — това е построения от инженерите Джузепе Белонцо, Рихард Миите и Рудолф Шривер летящ диск. Те го наричат Флугшайба, Flugscheibe или „летяща шайба“ в директен превод (Нойе Цайталтер, 57; Веско, 68; Бартън, 68; Харбинсън, 80; Стивънс, В., 86; ТХГ, 91 и 93; Терз, V. 91, VIII. 94 и IX. 95).
U016: БСМ скица.
На базата на големия опит, натрупан от д-р Шривер с неговия по-ранен Флюгелрад, триото замисля от самото начало този антигравитационен диск като турбореактивен свръхзвуков прехващач и бомбардировач. Лещовидната двойноизпъкнала форма на неговия корпус с диаметър вероятно между 12 и 15 метра е предпочетена в случая пред сферичната форма на току-що описания Кугелблиц, поради голямото намаление на челното аеродинамично съпротивление при дисковидната форма. Още повече, че при пилотираните дискове-прехващачи, поради тяхната огромна скорост и липса на време за прицелване, постъпателните (за диска) атаки на настигане на противника откъм опашката му са били обичайните атаки срещу противниковите самолети, докато атаките с вертикално издигане и спускане са били избягвани поради ограничения или никакъв ъгъл на виждане на пилота на диска в тези посоки. Поради всичко това сферичната форма на Кугелблица не е била нужна повече за различния профил на бойните мисии на летящата шайба.
Флугшайбата е въоръжена с няколко авиационни картечници и автоматични оръдия, а също вероятно и с бордови оръдия от по-голям калибър от — 50 до 75 мм. Да не забравяме, че с изчезването на инерчната маса на системата летящ диск-оръдие-снаряд, ще изчезне и отката при изстрела на тези крупнокалибрени оръдия, а и тяхната дългобойност значително ще се повиши. Възможно е в по-късните модели да са изпробвани и първите експериментални управляеми ракети с жична наводка от типа „въздух-въздух“, като разработената от др. Крамер свръхзвукова ракета X-4; или пък ракетни балванки за НУРС-овете въздух- въздух на фирмата Хеншел — HS-217 Фьон, или тези на Райнметал — 4M Оркан, монтирани отдолу под кабинната, а също и устройства за изстрелване на крупнокалибрените 220 милиметрови нурсове WrG-220,
