Не бива никой да играе, докато той е между нас, и всеки да го хване бяс, игра започне ли напук, докато той е още тук.“ Завърнал беше се от път на белокосия синът — девицата възлюбил, тоя, помислилият я за своя. Той рече: „Как се радвам, сир, да чуят всички най-подир: желал съм цял живот, с което най-сетне ме дари небето. И бог по-малко би ми дал, да беше ме направил крал, не щях да съм от тая заран спечелил тъй и благодарен. И дял не искам по-голям.“ „Но твоя ли е тя, не знам“ — бащата рече на сина си. Синът обаче вежди свъси: „Защо е вашата тревога? Не се съмнявайте, за бога, нали до мен е тя самата. Самичък срещнах я в гората, тъй както си вървеше там. И бог ми я доведе сам: така аз взех я като моя.“ „Не знам ще я даде ли тоя до тебе, нищо не говори, но сякаш ще ти я оспори.“ Докато тъй си хоратяха, хора и танци спрени бяха заради рицаря пред тях, оставиха игри и смях от злост към него и омраза. А рицарят тогава каза на двамата зад гърбовете: „Госпожицата оставете, че нямате над нея власт. Ако посмеете, от вас закрила ще й дам веднага.“ „Не знаех ли, че се налага и няма без това да мине? Я остави, добри ми сине, девицата да си върви.“ Синът му се възпротиви и мрачно се закле тогава: „Бог радост нека ми не дава, ако я някому дължа. Държа я и ще я държа подвластна, докато реша сам. И ремъци на щит ще скъсам — и за врата, и за ръката, ще си ударя в зид главата, ще счупя копие, а меч сам ще захвърля надалеч, любимата ли изоставя.“ Бащата рече му тогава: „Това ти няма да направиш. На смелостта си се надяваш, но в бой не влизай, синко драг.“ Синът отвърна ето как: „Дете ли съм да се страхувам? От себе си не се срамувам, че вече няма рицар чак до морския далечен бряг така добър, че да не смея да го ударя и за нея в двубоя да не го сразя.“ „Аз, синко, ще ти възразя, почакай, имам бели власи: ти вярваш много в храбростта си. Не ща ни тоя ден, ни друг ти да се биеш с този тук.“ „Да бъде всеки тук проклет, послушал вашия съвет, и който се признава с мен заради вас за победен, и с мен на бой не се ли хваща. Приятелството зле се плаща. Тогава ще се пазаря, измама търсите с мира. Е, да, по чуждите места ценят по-лесно смелостта. Човек далечен и немил така не би се противил, тъй както пречите ми вие. Не от възможни поразии — от укора се притесних. Но който укорява лих едно желание голямо — разпалва огъня му само. Послушам ли ви аз, тогава бог няма радост да ми дава. Ще вляза в бой“ — реши сина. „В апостол Петър се кълна — бащата рече, — виждам как не чини мойта реч петак.
