Ланселот, рицарят на каруцата

Възпирах ли те, сине мил?
По-скоро съм те насърчил.
И рицаря не ще помръднат
словата ми, а ще се сбъднат,
защото ще те победи.“
На рицарите нареди
пред него всички да застанат
и заповяда им да хванат
сина му заядлив по-бърже.
„По-скоро трябва да се върже,
а не да му търпя позора.
Да, вие тук сте мои хора,
дължите ми любов и вяра,
и в името на вярност стара
ви заповядвам и ви моля.
Той прави глупости от гола
хлапашка горделивост. Тя
причина е за дързостта.“
Отвърнаха, че ще го вържат
или с ръце ще го задържат
и няма, укротен, да може
да влезе в бой, ще се наложи
девицата да върне после.
Да става тука на въпрос ли,
че могат да го изтърват?
„Не ти ли изветря умът? —
бащата рече. — Казвам аз:
ти нямаш сила, нито власт
да накърниш честта томува,
каквото то и да ти струва
и да те мъчи безизходно.
На мен което е угодно,
това ти мъдро обещай.
И волята ми ти узнай:
Ще тръгнем двама — ти и аз, та
сам да начешеш свойта краста —
след рицаря в нощта дори
и през поля, и през гори
конете ще вървят в раван.
По начин и от теб желан
ще сме след него. Можеш, мили
ми сине, да изпробваш сили
във битка, почне ли такава.“
Синът се съгласи тогава,
но по принуда. А баща му,
видял това, му каза само,
че ще го придружи, обаче
от него помощ да не рачи.
Когато случката видяха
ония, дето тука бяха,
си казаха: „Отсъди царски.
За онзи рицар каруцарски
навярно е щастлив деня,
възлюблената на сина
отвежда, а и господаря.
Как на сина да имаш вяра,
той няма качества, изглежда,
щом рицарят му я отвежда —
проклет да е от небесата,
заради него спря играта.
Да почнем нашата игра!“
Извиха танци и хора.
И тръгна рицаря тогава
и взе да се отдалечава.
Госпожицата не остана,
след него тръгна без подкана.
Вървяха те по своя път.
Отзад бащата и синът
ги следваха. До вечерта
видяха прелестни места.
Покрай ограда най-подир
те стигнаха до манастир
и гробище със зид висок.
И не като глупак убог
постъпи рицарят — пешком
той влезе в този божи дом.
Госпожицата пред вратата
държа на коня му юздата.
Помоли се, излезе той
от манастирския покой.
И се зададе срещу тях,
да го пресрещне, стар монах.
Смирено рицарят замоли
монаха да рече какво ли
таи се зад зида голям.
Чу отговор, че има там
гробове. И реши завчас:
„Водете ме. И бог е с вас.“
„На драго сърце, сир.“ Отпреде
към гробището го поведе
покрай гробове в пустош няма,
красиви — и такива няма
до Донб и до Памплона даже;28
ту надпис скръбен му покаже,
ту му посочи имената
на тези, дето са в земята.
Взе рицарят да ги чете
и му се заредиха те:
„Тук ще почива сир Говен,