потихом рече й тогава: «Госпожо, тъй ме удивлява, защо студено се държахте преди, когато ме видяхте, и думица не промълвихте? За малко смърт не ми дарихте. Тъй смел не съм бил откога, но осмелявам се сега да ви отправя своя зов: да сторя всичко съм готов, ала кажете ми вината, която ми гори душата!» Сега му обясни мадам: «Нима не ви изгаря срам за колесарката? С какви ли терзания сте се качили, щом сте прекрачвали едва? И аз не исках затова да ви говоря и погледна.» «Това ми е вина последна, от нея да ме пази бог и нека ме накаже строг, не сте ли права. В този час, госпожо, обещавам аз да се поправя. Щом решите за злото да ме извините, макар след време, ми кажете!» «Тогава извинен бъдете, приятелю, и ви признавам: напълно аз ви извинявам.» «Благодаря, госпожо. Но не мога всичкото ведно, което искам, да ви кажа. Бих имал за това куража на по-спокойно място само.» А тя посочи му през рамо с очи прозореца: «Елате със своите слова познати на него тази нощ, че всички ще спят и тук ще сме самички, и през градината минете. Аз няма вътре, извинете, да ви поканя, нощ нали е. Отвътре аз, отвънка вие, мълвата може да е злостна. Аз бих могла да ви докосна, но само с устни и с ръка. От обич до зори така ще съм досами вас съвсем. Не можем да се съберем, че в стаята лежи при мен Ке, сенешалът, жълт-зелен от раните — и ги пресмята. Заключена ни е вратата, отвън е пазена добре. Следете да не ви съзре издайник някой най-накрая.» «Госпожо, ще се постарая, издайниците са били все с помисли и думи зли,» След тази уговорка тиха те радостни се разделиха. Излезе Ланселот навън и вече сякаш бяха сън бедите, лошите неща. Но закъсняваше нощта, денят безкрайно се простря, като че в себе си побра сто други дни, година цяла. След драговолната раздяла далече беше до съня. Той дълго бори се с деня — в леглото си нощта да може по нощница да го положи, та с черен мрак да го завива. Видя деня да си отива, престори се на уморен, неспал от вчерашния ден, поиска сам да си почине. И вие търсите причини, когато нещо ви принуди. Заради всички къщни люде престори се, че грохнал ляга. Постелята не бе му драга и там съвсем не си почина, през ум дори не му и мина. За мир в душата в този час ни смелост имаше, ни власт. Той скоро стана леко. Вече в нощта съвсем не му попречи, че няма месец и звезди и че из къщи не мъжди ни свещ, ни лампа, ни фенер. Оглеждаше се в мрака чер, пазач не би го забелязал, а пък и всеки би си казал, че вече е потънал в сън. Без близък и водач навън, той към овощната градина,
