Постигна своето мечтание — кралицата прие с желание да бъдат ласките безброй, в прегръдки я държеше той, тя него в своите побра. Бе нежна тяхната игра с целувки жадни и милувки. Споходиха ги, без преструвки, и радости, и чудеса — под най-далечни небеса такива и не са познали. Но ще ги премълча, едва ли за казване са те в романа. От радостите най-желана и най-чудесна беше тая, за нея дето ще си трая. И много нежност най-отрадна на Ланселот в нощта се падна. Посрещна той зорите ранни с досада — трябваше да стане. И стана с вид на мъченик, и дотежа му този миг, бе мъка тръгването, негли сърцето му насам го тегли — нали кралицата остава! Но власт той нямаше такава. Миг още само, да я види, безволен бе да си отиде: ще тръгне тялом, духом — не. Помръдна бавно колене. Остана малко от кръвта му леглото да изцапа само — от пръстите му тя изтече. Разстроен той си тръгна вече, заронил сълзи и въздишки тъй тежки, просто мъченишки, но хич дори не ги и спря. Навънка с мъка се провря, навътре леко се оправи — не бяха пръстите му здрави, нали си нарани ръката. Изправи после железата, в гнездата вмъкна ги поред. И ни отзад, и ни отпред, отникъде не си личеше, че всичко тук навън стърчеше, превито, дръпнато встрани. На тръгване се поклони към стаята й, сякаш тя му бе свещен олтар в нощта. Умислен тръгна си назад. Не срещна никакъв познат. Прибра се в стаята си, вече за лягане се разсъблече, като че цяла нощ е спал. Най-после тука бе разбрал, че пръстите си наранил е, че те са се разкървавили. Не се учуди, та нали от железата го боли, че нарани се на стената. Защо за нещо да го смята — не, да му отсекат ръцете, дори да ги изтръгнат двете, той пак ще се провре оттам. На друго място ако сам се бе така осакатил, би бил ядосан и унил. Кралицата на сутринта успа се. Сладко спеше тя във стаята си подредена. Че доста е окървавена постелята, не бе разбрала — намираше я мека, бяла, нали чаршафът е изпран. Веднага щом Мелеаган се нагласи, реши да иде кралицата и днес да види. Тя бе спокойна за беда. А той завивките видя, петната кръв свидетел чакат. Побутна спътниците с лакът. Видя, нали злоок си беше: и дето сенешалът спеше, петна от прясна кръв блестяха, нощес отворили се бяха завехналите мъжки рани. «Госпожо — рече, — да остане подобен знак така желах! То бива, вярно е, за смях тоз, дето се хаби за тази, която с много мъки пази, че я изгубва той, не този, хич който с туй не се тормози. Добре ви пазиха от мен. Нощес е пазил дръзновен Ке, сенешала, и сега получил е от вас блага — свидетелството е пред нас.»
