без никого да срещне, мина. Отпред на неговия път наскоро паднал бе зидът и то на сгода му дойде. Напипа бързо откъде да се промуши без подкана и под прозореца застана, но без да кашля и да киха. Кралицата яви се тиха и просия по риза бяла. Върху плещите бе успяла наметка къса да си сложи от свила, подплатена с кожи. Кралицата наведе лик, а нежният му поздрав в миг бе към прозореца изречен, с дебели железа препречен. От нея поздравът бе върнат, горяха те да се прегърнат — тя него, както нея той. За подлости, беди и бой те думица не промълвиха. Един до друг се доближиха и хванаха се за ръце. И всеки с горестно сърце стоеше — бяха разделени от тези железа студени. Но Ланселот й зашептя, че ако пожелае тя, при нея вътре той ще влезне — какво са пръчките железни! Кралицата му отговори: «Но вижте железата горе — те ни се чупят, ни се гънат! И както и да се опънат, да се разклащат, да се стискат, да се изтръгнат те не искат.» «Госпожо, не берете грижа! Аз малко ще ги пораздвижа. И не железни чудесии — задържате ме само вие. Съгласие ако дадете, разчистен пътя ми отпред е, но ако то не ви се дава, така препречен е тогава, че няма никога да мина.» «Да, искам, и не е причина да ви възпира мойта воля. Да се не заседя на стола, в леглото ще лежа безгласна и от шума така нещастна. Ще стане разправия цяла, събуди ли се сенешала и ако всичко разбере. Да се отдръпна по-добре, та да не ме съзре, понеже все нещо тук ще забележи.» «Госпожо, тръгвайте тогава, ала недейте се съмнява, не ще се вдигне шум до бога. Тъй леко железата мога да ги изтръгна за почуда и никого да не събудя.» Оттегли се тогава тя, а той се нагласи в нощта прозореца й да разбива. Разклати, дръпна, заизвива, огъна скоро железата и ги измъкна от гнездата. От лютата им острота той кутрето си до костта на първата прегъвка сряза, безименния пръст си смаза — ръбът до ставата проникна. И ни кръвта, която бликна, ни раните си той усети от мисли, с любовта заети. Прозорецът високо зина, но леко Ланселот премина, като добре се закрепи. Видя в леглото Ке да спи. Той при кралицата отиде с поклон и почит да я види, невярващ в друго свято тяло. Ръце протегна, цяла в бяло, и го прегърна тя тогава, притисна го до гръд корава, привлече го, защо да крием, в леглото с най-добрия прием, какъвто идва непредвзето от Любовта и от сърцето. От обич беше драгостта й. Любов към него тя питае, сто пъти повече гори от обич той, стоят дори сърцата пълни със съблазни — сравнени с неговото — празни. Любов — в сърцето му сто кълна, любов — и от море по-пълна.
