закле се пръв Мелеаган: «Свидетели са вси светии, че не сполучи Ке да скрие: бе при кралицата, каквото поиска, стори го в леглото.» «Това е — Ланселот се свъси — лъжлива клетва, и кълна се, лежал е сам в далечен ъгъл. На този, който е излъгал, бог нека да му отмъсти и истината да вести. А още аз обет ще дам, направо се заклевам сам: и да съм страшно затруднен, но ако ми бъде позволено Мелеаган пак да надвия, помогнат ли ми бог и тия реликви, дето са пред нас — безмилостен ще бъда аз.» И клетвите му чул в отмала, съвсем не се зарадва краля. На двамата, в омраза клети, изведоха навън конете, нагиздени преди двубоя. И всеки се качи на своя. Подир препуснаха направо един към друг, и то стремглаво. И в бесния галоп присвити, удариха се храбреците. Останаха след удар мъжки от копията само дръжки. Събориха се на земята, но кой за победен се смята — изправиха се на нозе и всеки с меч обнажен взе да мушка другия жестоко. До облаците нависоко искри от шлемове хвърчаха. Връхлитаха се с гняв, въртяха два меча — както с мах и пад те блясваха напред-назад, тъй сблъскаваха се тези двама без отдих, с упоритост няма, а дъх поемаха едва. На краля дотежа това и към кралицата стаена, която бе облакътена над него на един прозорец, обърна се и рече с горест, за бога, да ги раздели. «Ако ви то задоволи — отвърна тя, — ще го направя, и мойта просба е такава.» Чу Ланселот добре отгоре кралицата как отговори на кралската молба. И той не пожела да влиза в бой и ударите спря веднага. Не спря за миг да го налага Мелеаган, не бе го грях. Застана краля между тях, възпря сина си — той не ще за мир да чуе въобще: «Аз искам бой, и то докрай.» А кралят му отвърна: «Трай и слушай, мъдро ще направиш. Срам и позор не ще познаваш, повярвай, вярата те грабва да вършиш сам, което трябва. Не си ли спомняш, своя спор с бой в крал Артуровия двор се сдумахте да разрешите? Нима сега се усъмни ти, че чест не е за теб, а срам, ако двубоя бъде там?» Тъй рече кралят, за да може да стресне и да уталожи сина си, да ги раздели. А Ланселот — припрян, нали ще търси монсеньор Говен — дойде, сбогува се освен със краля с милата кралица. След него тръгна върволица с бърз ход към Воден мост — и доста отбрани рицари към моста го следваха, докато тук остана не един и друг — и най-добре за тях самите. На път не пропиляха дните, до Воден мост ще им остане, кажи го, левга разстояние. Преди при моста да отидат така, че всички да го видят, едно джудже изскочи в миг връз едър ловен кон, с камшик, да може то да шиба коня, да го подкарва и подгоня. И то попита мигновено, тъй както бе му наредено:
