не може нищо я принуди без него да си тръгне днес и няма ли за него вест. А пък месир Говен предложи: «Нали оттук, от моста, може да търсим всички Ланселот?» Откриха му по-тънък ход: кралицата сега намират, тя краля моли да го дирят — синът му, вероломство сторил, ненавистно го е затворил, Мелеаган от злост беснее. Ако научи кралят где е, ще нареди да се докара. Ще трябва да изчакат с вяра. И тези тъй единни хора веднага тръгнаха за двора и към мадам и краля благ. Поеха бързешком — и пак Ке сенешалът беше там — подлец да срещнат най-голям, изпълнен целия с измами, пред всички как не се засрами да лъже Ланселот с джуджето. Погубен смятат го, което безкрай тежи им на душата. Не бе приятна новината, кралицата се наскърби. А ней просветна може би едничък лъч през този ден: то бе за монсеньор Говен, макар и малка, радостта й. Но й личеше, че страдае, а пък и как да скрие тя и мъката, и радостта: за Ланселот сърцето тръпне, за монсеньор Говен й шъпне гласът на радостната среща. И всеки, чул вестта зловеща, се натъжи и се отчая — на Ланселот това е края. Бе кралят просто възхитен, че е дошъл месир Говен, че с него се е запознал. Ала и много бе му жал за Ланселот, бе просто смаян и от измамата отчаян. Кралицата — и неведнъж — прикани го: нашир и длъж да прати да го търсят днес, да не протакат до безвест, месир Говен и Ке след него — че някой има ли, къде го, да не отправя просби клети! «На мене всичко оставете, не говорете — кралят рече, — молби отдавна слушам вече. Ще наредя да го потърсят и без предумки да побързат.» И подчиниха се с поклони, а кралят пратеници конни далеч по кралството разпрати, сержанти с мъдрост всепризнати, по всичките земи от днес затърсиха от него вест. Навред за него те вестиха. Ни истината те откриха, ни него. Всеки изтерзан се върна в рицарския стан. Говен и Ке, и всички с тях, на хълбок с копие, без страх сами, решиха, се захващат, след него няма друг да пращат. Следобед в залата събрани препасват мечове ковани, със шлем е всеки, с броня здрава, да тръгнат само им остава. Но влезе вътре паж и мина край тази рицарска дружина и пред кралицата застана. Тя беше бледа и смълчана, за Ланселот скърбеше тя и все не идваше вестта, затуй бе цяла пребледняла. Той поздрави я, а и краля, до нея седнал, след това и другите с добри слова, и Ке, и монсеньор Говен. Писмо държеше изтънчен. И взе го кралят и реши: тоз, който няма да сгреши, на всички да го прочете. От пергамента чуха те — четецът в него нос забожда, — че поздрав Ланселот провожда на краля-господар, дори за почитта благодари, а и за приема последен като човек изцяло предан
