Ланселот, рицарят на каруцата

смъртта си — то ще я докара.
Не, страх ме е от господаря
Мелеаган, изедник лош,
и смелост не събрах за грош,
ще ми погуби той съпруга.
Уплахата не е заслуга,
но подъл е, и аз разбрах.“
„Госпожо, ако ви е страх,
че след турнира ще пришпоря
далече коня от затвора,
да ви се закълна тогава,
и клетвата ме задължава
през тежък път и тежък час
в затвора да се върна аз
подир турнира начаса.“
„Добре, но ще се съглася
срещу обет.“ — „Какъв е той?“
„Сир, след последния двубой
да дойдете се закълнете,
а след това ме уверете,
че ще получа любовта ви.“
„Госпожо, ако ви се нрави,
като се върна, ваша тя е.“
„Не ще я имам, то се знае —
отвърна дамата със смях. —
На друга, както аз разбрах,
сте си обрекли любовта,
отдавна тя ви увеща.
Но нищо, пак ще се заема,
каквото мога, ще го взема.
Стремя се към каквото може,
обета ви приемам тоже:
да се стремите без умора
към мен, да дойдете в затвора.“
А Ланселот не стори зле,
в светата църква се закле:
ще дойде и през куп прегради.
Веднага дамата му даде
доспехите ясночервени,
от господаря й ценени,
кон силен за езда изкусна.
Качи се и напред препусна,
и звъннаха за бой готови
оръжия блестящо нови.
И тъй пристигна до Ноаз.
Извън града спря в този час
и в ханче подслони се тук.
Не зърна благородник друг,
защото жалък беше ханът,
пък и не щеше да застанат
пред него никакви познати.
Куп рицари добри и знатни
из замъка се насъбраха,
а повече отвънка спяха,
дошли са чета подир чета,
ала дори едната пета
не може вътре си почина,
вместо един са по седмина,
където за един е тясно.
Кралица ще ги гледа, ясно.
Града на левги обкръжили,
барони са се настанили —
един в колиба, в шатра друг.
И дами, и девици тук —
с любезност не една се слави.
Щита си Ланселот остави
отвън на портата на хана
и без доспехите остана,
за да си легне по-свободно
в едно легло, почти негодно,
тъй тясно и с дюшек-коруба,
с конопена завивка груба.
Та без доспехите в покой
се бе опънал вече той.
И тъкмо с тази бедност свикна,
един измамник в миг изникна.
Един херолд, по риза само,46
оставил в пиене голямо
из кръчми дрехи и обуща,
към хана бързо бос се спуща,
развява ризата му вятър.
Видя щита върху вратата.
По лицевата му страна
ни герб, ни господар позна,
ни кой го носи. Не изтрая,
съзря отворената стая
и влезе вътре. И защото
съгледа Ланселот в леглото,
позна го, ха да стори кръст.
А Ланселот си сложи пръст
на устните — да не разправя
за туй, каквото и да става.
Рече ли, че го е познал,
по-скоро нека сам без жал
врата си да строши, ей богу.
„Сир, уважавал съм ви много —
херолдът рече — и до днес.
Докато имам още чест,
ще бъда ням, със злото скаран,