«Кой тук от вас е Ланселот? Аз съм от вашия народ, не крийте, право ми кажете, изпълнен съм с добри съвети.» А Ланселот издигна глас: «Да, този същия съм аз, когото търсиш ти по име.» «Ах, Ланселот неустрашими, ти хората си остави, съвсем самичък с мен върви, че ще те водя в чуден кът. И с поглед да не те следят, припрени тука да не са, ще се завърнем начаса.» Не подозирайки позора, остави всичките си хора и тръгна, за да го измамят. И чакаха го до безпамет, по-дълго — докато посърнат, но нямаше да им го върнат онез, които го плениха. И всички тук се натъжиха, ни идва, ни се вества той, какъв бездеен непокой! Джуджето бе дошло с лъжа, измамата им дотежа, бе лудост рицаря да търсят. В скръбта си искат да побързат, ала къде да го открият, в коя посока те да свият? И посъветваха се дружно. Съгласието бе им нужно, решението мъдро — взето: да стигнат прохода, където е Воден мост, най-близък брод, и там да търсят Ланселот със монсеньор Говен, нали е там някъде, ще се открие. Съвета одобриха в хор, не почнаха излишен спор. Към Воден мост поеха. Щом го наближиха яздешком, видяха монсеньор Говен, по моста стъпваше вдървен, залитна, падна във водата, ръце в дълбокото замята, ту плува, ту потъва с вик. Дойдоха с пръти, а след миг протегнаха му върбов слъп. Бе само с ризница на гръб, със стегнат под брадата шлем, сега неоценим съвсем, железните обуща само ръждиви бяха от потта му, защото много беше страдал, нападан бе и бе нападал, познал победата и стона. Щита му, копието, коня останаха на оня бряг. Измъкнаха го те, но пак не вярваха да се свести. Вода нагълтал, труп почти, той докато не я повърна, ни думица не им отвърна. Но щом гласът, речта му тиха в гърдите се освободиха, та да го чуят те отново, рече ли да подхване слово, подхвана дума речовита и за кралицата попита изправените отстрани дали са чули новини. Те съобщиха му вестта: при краля Бадмагю е тя. Да тръгва още не желае, почитана от него тя е. «А някой да я търси в плен?» — попита ги месир Говен. Разказаха като на свой: «Да! Ланселот дел Лак, и той самичък Мост на меча мина. Освободи я, юначина, и всички ни — жени, мъже. Измами ни едно джудже и гърбаво, и гърчоляво, докрай излъга ни лукаво, пред всички Ланселот отвлече. Напакостило му е вече.» «Кога, кажете най-подир!» «Джуджето днес го стори, сир, когато с него преди час дохождахме да търсим вас.» «Не взе ли той да ни срами, щом влезе в чуждите земи?» Те заразправяха му тук, разказваха един през друг, без разказа да се протака, че там кралицата го чака, че който иска да се чуди:
