Йоси, Хаим и Мишел М., специалист към френските свръзки, който се беше преселил в Израел преди войната Йом Кипур и служил в поделение 8200. В Европа бе помагал на „Мосад“, преди да дойде при нас като „експерт с препоръки“. Тъй като френският му бе матерен език, кандидатурата му беше преценена като подходяща. Така го зачислиха при нас по втория начин.
По време на висенето ни из кафенетата често правехме разни комбинации и спорехме около различния подход. Йоси винаги казваше:
— Почакайте малко. — Поръчваше торта и кафе и изчезваше нанякъде. След около половин час се връщаше и заявяваше, че тя се казвала еди-как си.
— Трябваше да й помогна — споделяше той. Интересното беше, че непрекъснато „помагаше“.
Казахме му, че накрая ще прихване нещо, но той отвърна:
— Млад съм и Бог е с мене.
Не можех повече да споря с него, а и всички се щегувахме, че това ще се превърне в негова втора професия.
Техниката на прикриването ни се преподаваше най-вече от катсите Шай Каули и Рен С. Каули ни каза:
— Когато сте на работното си място като разузнавачи, вие вече не сте Виктор, Хаим или Йоси, вие сте катси. Когато вербуваме някой, почти винаги работим под чужда самоличност. Не можеш просто да отидеш при човека и да му кажеш:
— Здрасти, аз съм от израелското разузнаване и бих искал да ми разкажеш някои неща, а аз ще ти платя добре за това.
Работите прикрити. Ще рече, че не сте този, за когото се представяте. Катсата трябва да е гъвкав. В един и същи ден може да ви се съберат три срещи и на всяка от тях трябва да сте някой друг, а това значи съвсем различен човек до най-дребните подробности. Тук е ключовата дума — гъвкавост.
Какво значи добро прикритие? Нещо, което може да обясните с една дума. Нещо с възможно най-много разклонения. Ако някой ви попита с какво се занимавате и вие му отговорите, че сте зъболекар, значи сте си избрали великолепно прикритие. Всеки знае с какво се занимава един зъболекар. Разбира се, ако човекът си отвори устата и помоли да го прегледате, тогава загазвате.
Сума време отиде в упражнения по прикриване, в изучаване на разни градове чрез информационните банки на библиотеката, така че ако се наложеше да говорим за някой град, да изглежда, че целия си живот сме прекарали там. Също така тренирахме и изграждане на чужда личност и усвояване на нова професия в рамките на един-единствен ден. Имаше и срещи с опитни катси, където прикритията ни се подлагаха на проверка в свободен диалог.
Упражненията се провеждаха в аудио-визуален кабинет, така че и останалите кадети да могат да следят разговора от класната стая.
Едно от първите неща, които научихме, бе да не даваме твърде много информация на един път. Това в никакъв случай не бе в реда на нещата. Първият, който разбра този урок, беше Цви Г., 42-годишен психолог. Щом се озова в кабинета с катсата, той се разприказва и не млъкна, докато не сподели всичко, което знаеше за „родния“ си град и новата си професия. Катсата не обели и дума. При нас в класната стая падна голям хилеж. Когато приключиха, той се върна при нас и рече:
— Уф, свърши се. — Беше наистина щастлив.
Почти всички ние имахме военни професии и затова чувството ни за солидарност бе силно развито, така че щом Каули ни попита какво мислим за проведения току-що разговор, отговорих, че Цви е изучил старателно предмета и добре познава града. Някой друг добави, че е говорил свободно по темата, а и доста изчерпателно.
Тогава Рен стана и ни прекъсна:
— Я чакайте. Да не би да искате да кажете, че сте доволни от онази галимация? Не открихте ли каква грешка допусна този „пуп“. И на всичкото отгоре е психолог. Умеете ли изобщо да мислите? Това ли сте научили от целия курс? Искам да разбера какво мислите. Ама наистина мислете. Да започнем с Цви Г.
Цви разбра, че се е престарал, че е разказал твърде много. Това ни освободи от всякакви задръжки. Рен ни каза просто да говорим каквото мислим, защото всеки от нас щял да мине през същото и ако не се представел както трябва, горко му.
— Някой ден от това ще зависи животът ви — изтъкна той.
За някакви си 90 минути Цви беше превърнат в нищожество. Всеки гущер, който би прибягал през класната стая, щеше да бъде счетен за по-умен от него. Стигнахме дотам, че даже поискахме да повторят записа, за да изтъкнем някой особено глупав момент. И при това прекрасно се забавлявахме.
Ето какво става, когато се изоставят правилата на цивилизованото поведение в група от потенциални конкуренти. Грубостта изпъква твърде ярко. Когато си спомням сега за това, просто се ужасявам. Всичко се превърна в чиста проба ругателство, състезание кой ще успее да се изкаже по-язвително и да клъвне по- уязвимо място. Всеки път, когато ругателствата спираха или разговорите станеха по-спокойни, Рен и Каули отново подклаждаха враждата с нови въпроси.
Имахме такива упражнения два или три пъти седмично. Бяха брутални, но във всеки случай ни помогнаха да се усъвършенстваме.
Бяха минали 11 седмици от началото на обучението ни. В част от упражненията дори обсъждахме разните сортове вина: как да се прецени дали едно вино е хубаво, какво е уместно да се каже за него и какъв е произходът му. Имахме и упражнения по хранене в трапезарията на министър-председателя в Академията. Менюто беше винаги от най-добрите ресторанти по света, за да се изучим какви ястия са подходящи в различните случаи и какъв е съответният етикет на хранене.
В залата за тенис имаше също и телевизор, който работеше двадесет и четири часа в денонощието с видеозаписи от канадски, британски, американски и европейски канали, включително и със сериали от рода на „Обичам Люси“ и други телевизионни сапунени опери. Естествено целта бе да имаме понятие и от шоубизнес. Например достатъчно бе да чуем даден сигнал, за да определим за кое предаване става въпрос и да можем спокойно да го обсъждаме. Също като с новите канадски монети от един долар. В Канада ги наричат „хаховци“, но ако някой те попита за тях, а ти не схванеш какво се има предвид, веднага ще те уловят, че не си канадец, независимо колко добре си прикрит.
В часовете по АПАМ трябваше да овладеем тактиката на проследяването — първо по групи, а после и индивидуално. Как да се смесиш с тълпата, да използваш евентуални предимства или да се скриеш, ако е необходимо, каква е разликата в следенето на „бърз“ терен (оживени улици, където се налага да следваш обекта от малко разстояние) или на „бавен“ терен, а също и идеята за „пространство и време“, което всъщност значи да умееш да прецениш вярно разстоянието, което някой ще премине за определено време. Например да допуснем, че „обектът“ завие зад ъгъла в някоя пресечка, а когато и ти излезеш на пресечката, него вече го няма. В такъв случай трябва да се изчисли точно колко време е минало от момента, когато си го загубил от поглед, и дали е имал възможност да свие зад следващия ъгъл. Ако не, значи просто е влязъл в някоя сграда и е нужно да се изчака.
След като усвоихме следенето, трябваше да изучим системата, по която да съобщаваме, че самите ние сме следени — наричаше се „обратна връзка“.
Заведоха ни в нова стая в главната сграда. Беше на втория етаж, просторно помещение с 20 кресла, подобни на тези от самолетите, имаха сгъваеми масички и пепелници, монтирани в облегалките. Отпред се намираше нисък подиум с маса и стол, а зад него широка плексигласова плоскост, зад която се прожектираха части от плана на Тел Авив. Всеки от нас трябваше да обясни „маршрута“ си в края на упражненията. Маршрутът е в основата на всичко. Не бихме могли да действаме без него.
На кадетите се раздаваха разни адреси, след което те отиваха лично на мястото в определено време, минаваха по дадения маршрут и когато се върнеха, трябваше да докладват дали са били следени или не. Ако са били, следваше пълно описание на хората, които са ги следили, кога и колко точно са били на брой. Кадетите, при които всичко е било чисто, докладваха къде и кога са се проверили, как и по какви признаци съдят, че не са били следени, и пр. Всичко това трябваше да се изпише със специални маркери върху плексигласа над плановете.
Кадетите обикновено се явяваха на рапорт на следващата сутрин и едва когато и петнайсетимата минехме по реда си, ни се казваше кой е бил следен и кой не.
Да знаеш, че не си следен, е не по-малко важно от това да усетиш, че си. Ако смяташ, че някой се
