влачи подире ти, няма да можеш да свършиш работата, за която си пратен. В Европа например, ако някой катса докладва, че го наблюдават, целият сектор прекъсва изпълнението на операцията за един месец напред, докато въпросът бъде проучен из основи. Рисковано е да твърдиш, че си следен, защото веднага ще изникне проблемът кой би могъл да те следи и защо.
Казаха ни също, че къщите, в които живеем, са всъщност тайни квартири. Трябва да сме сигурни, че не водим „опашка“, когато излизаме по работа рано сутрин или се прибираме посред нощ. Един вид Академията беше в ролята на сектора в чужбина, а домовете ни — тайни квартири.
Маршрутът обикновено се разделяше на две основни части. Често го планирахме на картата. Каквото и място да изберяхме, следваше да се държим напълно естествено. Търсеха се предимства — място, където присъствието ти да е в реда на нещата, но така, че лесно да се наблюдава изходната точка в операцията, при това самият ти да останеш незабелязан. Да допуснем, че на третия етаж в някоя сграда има зъболекарски кабинет. Оттам обаче се вижда ясно и улицата, по която си дошъл. Ако се качиш догоре по заобиколен път, лесно би могъл да забележиш някой, който върви след тебе. Щом веднъж си го видял, просто трябва да изчакаш, докато се махне.
Ако има подозрения, че те следи цял екип, тогава нещата стават по-сложни. Излизаш примерно от хотел и вървиш бързо в една посока около пет минути, така че веригата им да се изпъне. После се шмугваш в някоя сграда, откъдето да се вижда как се прегрупират „противниците“. После трябва да изключиш всяка възможност за случайни съвпадения. Качваш се на някой автобус и повтаряш същите действия само че в друга част на града, и то така, че да имат възможност да те проследят, ако наистина са такива намеренията им.
Това, което не бива да допускаш, ако си следен, е да изгубиш от поглед преследвачите си. След подобно неблагоразумие от твоя страна вече нищо не може да се удостовери със сигурност. Така че, ако познатите ти физиономии се появят отново и разбереш със сигурност, че те наблюдават, следва да се прекратят всички планирани действия. Дори ако намерението ти е било да идеш на кино. Нещата са такива, че и при най-малък пропуск с тебе е свършено.
Всеки от нас носеше по една шапчица в джоба си, така че, когато разберяхме, че ни следят, я слагахме и се обаждахме по телефона от най-близката кабина, за да съобщим кои сме и какво сме забелязали. После се прибирахме по домовете си. Често след края на тренировките се събирахме някъде, за да обсъдим ситуацията.
От началото на упражненията до края им допуснах само една грешка. Казах, че ме следят, без да е така. Това стана защото един от другите кадети бе избрал същия маршрут като мен, но с пет минути разлика. Видях екипа, който го следеше, и реших, че са тръгнали след мен. Той пък от своя страна изобщо не ги забеляза.
По това време класът вече се бе разделил на няколко групи, в това число и моята. Човек се чувстваше уязвим. Често си изложен на нападки, а в класната стая никой не е застрахован срещу това. Но след часовете започнахме да се събираме по трима или четирима, да си даваме съвети и дори да се опитваме да „вербуваме“ преподавателите в полза на нашата групичка. Използвахме наученото срещу самите си учители.
Бяхме достигнали етапа, когато инструкторите започнаха да обясняват практическото приложение на усвоения от нас материал.
— Сега, след като сте научили как да се пазите, ще продължим с това как трябва да се вербува — казаха ни един ден.
Мястото, където възнамерявате да работите, трябва да е безопасно. Следва задачата, с която сте изпратени, а когато приключите, изпращате доклада по системата НАКА. А вие знаете как да извличате нужната ви информация. Спомням си, че Муса рече:
— Е, приятели, вече мога да кажа, че сте на път да счупите черупката на яйцето.
Но все още имахме жълто около устата си.
3. Първокурсници
До този момент като кадети бяхме усвоили доста теоретични познания, но беше крайно време да се научим да ги прилагаме на практика. Първото, с което започнахме, бе серията упражнения с условното наименование „бутици“. Целта беше да се научим как да си осигурим трайна връзка със субекта, който трябва да се вербува, при положение че вече сме се запознали лично с него.
Пак се събирахме в аудио-визуалния кабинет, за да наблюдаваме мъките на някой кадет, след което го подлагахме на унищожителна, а често и злонамерена критика. Всяко от упражненията продължаваше 90 минути, а от тях наистина ни побиваха тръпки.
Всичко, което кажехме, се гледаше под микроскоп и обсъждаше. Всеки жест, всяко действие.
— Мислиш ли, че примамката бе достатъчна? Какво целеше, като му каза, че костюмът му е хубав? Защо го попита затова? А за онова?
Ако сбъркаш нещо в бутика, това, макар и дразнещо, не е фатално. Обаче грешката, допусната от разузнавач по време на действителна операция, почти винаги е. А всички ние искахме да станем истински разузнавачи.
Искахме да натрупаме колкото е възможно повече плюсове, които да покрият евентуалните ни бъдещи провали. Ужасно се бояхме от издънка. Работата в „Мосад“ ни привличаше като магнит. Изглеждаше, сякаш извън „Мосад“ за нас няма живот. Какво бихме могли да правим навън? Нима ще намерим работа, която да ни качва адреналина така, както ставаше тук?
Следващата възлова лекция ни беше изнесена от Ами Яар, завеждащ отдел „Африка и Далечният изток“ в „Тевел“ (свързващото звено). Разказът му бе тъй увлекателен, че когато свърши, всички се развикахме:
— Как трябва да се запишем?
Към отдела на Яар работеха хора, разположени из Далечния изток, които не се занимаваха със същинско разузнаване, а по-скоро подготвяха почвата за бъдещи търговски и дипломатически връзки. Например в Джакарта живееше човек с британски паспорт, който работеше за нас. Индонезийското правителство обаче знаеше, че той е служител на „Мосад“. Измежду мерките за безопасността му бяха и така нареченият авариен изход от страната, а също и кредитни карти с доста крупни суми в тях. Главната му задача бе да улеснява търговията с оръжие в района. Имаше постоянно разположени агенти в Япония, в Индия, в Африка, а понякога и в Шри Ланка и Малайзия. Всяка година се провеждаше „конференция“ на Яар и подчинените му служители на Сейшелските острови. Изобщо той доволно се забавляваше, а рисковете, които поемаше, бяха нищожни.
Африканските сътрудници на Яар също работеха с милиони долари от търговията с оръжие. Тези свръзки обикновено действаха на три етапа. Първо влизаха в контакти, за да разберат от какво точно се нуждае дадената страна, какви са й уязвимите точки и кои се смятат за нейни външни врагове — тази информация се събираше на място. Целта бе да се използват тия нужди, да се изгради стабилна основа, след което Израел даваше да се разбере, че е готов да помогне на местното правителство с муниции и военни специалисти в зависимост от конкретното положение. Последната стъпка бе да се каже на силния на деня, след като вече се е хванал на въдицата на „Мосад“, че освен останалото трябва да внесе, да речем, и някаква селскостопанска техника. Оттук нататък единственото възможно развитие на нещата е да се установят официални дипломатически връзки с Израел, за да се „укрепи“ сътрудничеството между двете държави. По принцип целият процес протичаше при закрити врати, без да става достояние на широката публика, но така или иначе сделките с оръжие бяха твърде примамливи и нашите агенти не се притесняваха особено, че предложенията им могат и да се отхвърлят.
Интересно е това, което се случи в Шри Ланка. Ами Яар първи разучи обстановката, а после страната бе обвързана чрез оръжейните доставки, най-вече на патрулни катери за брегова охрана. Същевременно Яар и сие доставиха и оборудване на тамилите, за да могат по-ефикасно да стрелят по правителствените сили. Израелците също така подготвяха специални части и за двете враждуващи страни, без те да подозират това. За капак на всичко помогнаха на Шри Ланка да заблуди Световната банка и останалите инвеститори с милиони долари, които отидоха за изплащане на доставените от Израел оръжия.
Правителството на Шри Лайка се тревожеше от брожението между фермерите — икономическите
