Руски самолет го пренесе на остров Кергелен, Там с трофея се готвеше да се заеме сериозно сборен екип от мераклии да режат и кълцат военни специалисти от шест страни. Едничката им цел бе да разберат нещо и да го унищожат преди и някой друг да е разбрал. После да предадат подробен доклад с разкритите тайни само на собствената си страна и по възможност да продадат тайните и на някой друг, но за своя сметка. Тази игра не се играеше за пръв път и няколко трофея вече вече бяха изследвани по този начин. Сега обаче до тях стигна само благословията на представителя на Ватикана кардинал Лорентини, а с трофея се зае швейцарски екип. Военните само гледаха на монитори какво става. В резултат на това откриха, че всички от екипа имаха гръмки научни титли, което го пишеше в протокола и нищо повече. Пак бяха там, откъдето тръгнаха.
По-близо от петдесетина километра до пришълците разстояние не работеше никакъв двигател, освен парен локомотив с дърва и въглища. Батериите се разреждаха за часове и всичко електронно спираше да работи. Интересно, че и дизеловите двигатели спираха, обаче простите реактивни двигатели в неуправляем режим работеха, само че привличаха неприятностите като магнит и обикновено свършваха дълбоко замразени.
Даниел лежеше в снеговете в топлоизолационния си костюм и чакаше да се развали времето. Макар да бе южна есен и температурата да бе минус десетина градуса не можеше да се надява, че няма да го засекат пришълците при опит да се придвижи по-близко до тях. Поне вятъра да се усили още малко. Много му се искаше да има поне куче със себе си, но кучетата не понасяха топлоизолационни костюми и винаги намираха начин да се отърват от тях. Тук по начало бе забранено преди още нашествието да се докарват кучета. Все пак кучето е хищник и ако избяга и подивее може да нанесе големи опустошения на колониите пингвини и тюлени по крайбрежието. Все пак му липсваше другар. Не беше сам. На километър или два от него имаше още няколко човека от неговия отряд, но не можеше да разговаря с тях. Всяко излъчване би ги разкрило, дори и наличието на енергиен източник не бе за препоръчване.
Това бе самотна война. Най-студената и самотна война срещу незнайно кого. Все още нямаше нито една снимка на пришълец. Няколко пъти се бяха усъмнявали дали това или онова от непонятните обекти които се щураха около ледените блокове не е пришълец, но винаги в последствие се оказваше машина.
Даниел намести пластмасовото си оръжие под себе си и се отпусна в дрямка. Усмихна се при мисълта, че се чувства сигурен да спи върху еквивалента на два тона тротил.
Като се стъмни той първо хапна. После внимателно и бавно започна да се предвижва напред. Гейзерите водна пара в далечината му служеха за ориентир. Вдигна бинокъла и разгледа хоризонта. От седмица три малки апарата на пришълците обикаляха периметъра през двадесетина минути и сега бе време да се притаи докато апарата премине. Видя го с бинокъла и замръзна, дори стаи дъх. Изчака пет минути, огледа пак хоризонта, стана и продължи напред. Много внимаваше с тези стражеви апарати. Обикновено кръжаха равномерно, но предния път прелетяха два един след друг през четири минути и засякоха някой. Той наблюдава това от десетина километра и не го привличаше идеята това да се повтори с него. Доста страшно изгледаше дори от далеч.
Нещо го караше да чувства, че става нещо особено и сега е кардинален момент. При вдигането на поредния леден блок Даниел видя през мощния си бинокъл как се откриха скалите на Антрактида и личеше някаква постройка, която напомняше вратата на слънцето от Южна Америка. Ефекта от това бе потресаващ за пришълците. Сякаш бяха видели призрак. Зарязаха всичко и си заминаха толкова неочаквано както се бяха появили.
Тъй като беше най-близо, Даниел пръв достигна Вратата и инстинктивно започна да се опитва да разбере какво е това. При натискането на поредната ръчка го оттресе мълния и го просна на заледените камъни. Не видя как някои от кристалите оживяха за няколко мига и после всичко стана като преди. Когато се опомни над него стоеше жена, а самия той се оказа яко завързан с кожени ремъци. Пейзажа около него се бе сменил тотално. Жената се мъчеше да го заговори на испански, а наоколо бяха върховете на Андите.
С размътено съзнание Даниел почувства как нишките на Силата, които той винаги се бе стремял да потисне в себе си го свързват с тази жена и почувства нужда да се преклони пред нея. Нямаше представа какво е станало и какво прави той там. Някак отвътре чувстваше, че всичко се е променило и се събужда в един друг свят. На един монитор виждаше мястото където го бе поразила мълнията и хората от неговия отряд които се щураха край някаква непреодолима бариера на половин километър от самата врата. Границата бе повече от видима. Снегът на Антрактида очертаваше ледения купол на защитното поле.
Появи се една по-възрастна жена, която досущ приличаше на първата, само дето бе двадесетина години по-стара и двете шумно го коментираха. С мизерните си лингвистични способности Даниел разбра, че го наричат магьосник.
След няколко месеца вече добре се справяше с испанския език и бе приел съдбата си. Светът се отърси от крадците на лед и потъна в ежедневието си, а той се радваше на съпругата си в качеството на магьосник. Знаеше, че тя чака дете и че това дете ще е момиченце което много ще прилича на нея. Такава е съдбата на магьосника и той я прие като мисия, приятна мисия с невероятна жена, която преоткриваше всеки ден. Често се замисляше дали не си струва да се опита да се завърне в Дания и винаги стигаше до извода, че там отдавна е обявен за мъртъв. Живота с Хуанита му харесваше. Поне следващите й деца щяха да са негови.
Наблизо имаше католически манастир, построен върху руините на езически храм който се грижеше за тях както и жреците преди тях. Само тримата стареи на манастира знаеха тайната и тя се предаваше на следващия старей през вековете. Те вярваха искрено, че пазят пътя по който са се възнесли Енох и Илия.
Всеки манастир пази една тайна и тези хора се обричаха на безбрачие, за да не могат да бъдат изнудвани, с надеждата, ако доживеят да станат стареи да научат великата тайна на която са се обрекли, без дори да я знаят. До там и близкото село свършваше живота и на поколения пазителки до появата на Даниел.
Тъкмо тогава се появи военен отряд от неговата част и стотина войници от местната армия. Даниел се сети, че има имплантиран чип и спътниците го бяха засекли когато с Хуанита бяха излезли извън обсега на защитното поле, за да купят храна от близкото село и мляко от пастирите. Как ли щеше да им обясни какво се бе случило с него?
Това бе голям проблем за самия Даниел, но така човечеството стигна до Вратите. Добре поне, че се отнесоха с подобаващата сериозност, след намесата на църквата в лицето на игумена. След две неуспешни атаки потулиха случая и след месец ги оставиха на спокойствие. Пазителките бяха уникални и незаменими. Правилото да не се допуска повече от един човек през предверието и непробиваемостта на щита в която бързо се увериха ги предпази от неразумни действия.
Предвид сложната ситуация и неотстъпчивостта на пазителките единствената възможност за изследване на новото откритие се оказа Даниел с неговата специална подготовка. Той бе първия пътник през вратата и пръв достигна Колектора. Историята не казва повече, но след това човечеството достигна много планети с кораби и монтира врати за връзка с новите си светове. После нещо се пропука в системата и връзките се разпаднаха.
2. ОТВЛЕЧЕНИТЕ
Цойкен тероризираше подвластните на Мокалин-пер райони, преди всичко селските райони. При най- малък повод прибираше младите здрави и яки селяни и половината от тях не се завръщаха никога повече. Навсякъде се носеха легенди на какви изтезания са подлагани и как са умъртвявани, макар никой да не бе видял лично.
Истината обаче знаеха малцина. Когато пристигнеха в замъка на Мокалин-пер, преди всичко ги оглеждаха и упояваха. Изследваха и отбираха най-здравите. Останалите ги държаха полугладни седмица, удряха им по някоя тояга, за да си знаят мястото и ги пускаха да си ходят. Останалите изчезваха и никой никога не чуваше нищо за тях.
Посветените бяха само няколко човека — Мокалин-пер, личния му лекар и двамата му телохранители.
