Телохранителите му можеха да не се броят, не бяха изцяло хора. Лекарят му Бинир, въобще не бе от Дакома и също не бе изцяло човек. Дойде от друг свят и му подари телохранителите. От тогава му бе и пръв съветник. Това бе най-голямата тайна. Дори в двореца на Мокалин-пер рядко мяркаха Бинир. Телохранителите почти винаги бяха около него, но винаги в доспехи и не дружаха с никого и почти не говореха. Именно те пакетираха упоените избраници и ги извозваха. Затова от време на време изчезваха за месец. После ловът започваше наново.
Тази търговия не носеше кой знае какви приходи, но позволяваше разгулен живот на Мокалин-пер. Това което събираше като данък служеше за изхранване на малката му армия и замъка, но бе почти непродаваемо. Зърното и животните не струваха почти нищо, а в градовете по крайбрежието златото се топеше като скреж на слънце. Мокалин-пер нямаше представа за какво са им потрябвали селяндури и беше сигурен, че ги убиват, но тяхна си работа, даваха десетина жълтици за всеки избран и това му стигаше. Понякога отвличаше и по някой от съседните владения и след това винаги имаше неприятности с техния пер, което винаги излизаше по-скъпо и нямаше гаранции, че ще ги купят.
Нямаше представа къде телохранителите извозват упоените селяни, но си получаваше парите и не задаваше въпроси.
Лекарят обаче знаеше. Първо ги караха до морето. После с кораб ги превозваха до Първата Врата и ги прехвърляха през Колектора до Казарма-6, където ги обработваха и ставаха войници-киборги. Той самия беше такъв, както и телохранителите. Не помнеха от къде са и какви са били. Дори той помнеше началото на пътя си от Казарма-6 в медицинския корпус и разузнавателнания колеж. Сигурен бе само, че никога няма да попадне в родния си свят, където и да бе той.
Това нямаше как да не предизвика недоволство сред народа и планинците като най-засегнати се съпротивляваха ожесточено. Даким Вулф-маг не можеше да остане безучастен към борбата им и им помагаше всячески. Единствено той смътно предусещаше съдбата на отвлечените клетници и бе уверен, че ги използват за магически цели. Затова с такава ярост координираше действията на планинците, оставайки в сянка.
Нито Мокалин-пер, нито лекарят Бинир, нито Цойкен нямаха ни най-малка представа защо никоя от кампаниите в планините в последно време нямаше успех, без значение какви сили ще участват в умиряването на района. Стройно замислените планове губеха всяка логика зад първия хълм на планината. Нещо невидимо ги правеше жалки дори в собствените им очи. Всички нападения над бунтовнически гнезда се оказваха безцелни разходки до изоставени кошари, дори селата които според съгледвачите кипели от живот преди седмица се оказваха зеленясали руини. Войните се топяха от болести и злополуки. Конете се плашеха и бягаха поломвайки и разпилявайки колите със събрани данъци.
Веднъж дори успяха да отмъкнат трима отвлечени планинци от Цойкен, на път към морето и макар Вулф-маг да вложи цялата си магия, не успя да ги събуди. Имаха прясна рана под плаващото ребро и инплантирана малка кутия в раната. При изваждане на кутията веднага умираха. Вулф-Маг се съмняваше, че магията в тази кутия ги държи заспали. Не искаше да покаже безсилието си пред магията на Бинир и нареди на лидера на планинците Макос повече да не нападат телата излизащи от замъка, защото са урочасани по време на сън от таласъма в подземието и може да им помогнат само сълзи от змей, събрани в рог на крава… По-добре да се опитат да ги освободят преди това. Вулф-маг не бе силен в лечителството и чувстваше вина за съдбата на тримата, които издъхнаха в ръцете му, макар магията на Бинир да му се струваше извратена издънка на древната железарска тайна. Беше виждал магическата гривна на жена си и тия муски бяха нещо подобно. Сигурен беше, но презираше железарската школа до дъното на душата си.
— Макос, нещата вече не са както едно време. Дакома тръгва към промени и нищо добро няма да дойде. Промените са непредвидими.
— Вулф-маг, ние живеем сега и това е нашия живот. Хората винаги са едни и същи и където и да отидат, проблемите вървят с нас, защото пороците ни са в нас. Просто трябва да ограничим възможността порочните да се самозабравят, за да живеем по-спокойно. Направи магия за смърт на изедника и да мирясат всички.
— Да, мога да направя магия, но ефекта едва ли ще е голям. Няма замък без магьосник. За какво му плаща Мокалин-пер на него? Кой знае с заклинания го закрилят, а и никога не съм имал достъп до него. По- лесно може да му се пререже гърлото докато разгулничи в града.
— И това не е лесно. Миналия път телохранителите му избиха и шестимата, които трябваше да го убият, а предния път трима от четиримата. Според Фанук ги изгарят с магия от десет крачки. Дори стрела в полет улучват. Не са хора, а демони в човешка кожа. Никой досега дори не ги е ранил.
— Все ще измислим нещо, но кой знае колко поразии ще направи още?
— Сега върви Макос и мини отзад по дерето. Не бива да ни виждат заедно.
Макос се поклони и се стопи в мрака безшумно. Стаята и без това се осветяваше само от огъня в огнището. Даким Вулф-маг не обичаше светлината. Мършавото му, но жилаво тяло не изглеждаше добре на светло в никакви дрехи и много рядко някой го бе виждал денем. Той съзнаваше че е доста остарял и дори не си взе ученик, когато последния млад магьосник обучен от него тръгна по света да си търси късмета. Обучението на ученик траеше 13 години и въобще не бе уверен дали ще успее да бъде здрав и силен още толкова. Все на слаби ученици случваше. Най-много да станат комарджии и факири по панаирите или поне така му се струваше. Колкото повече остаряваше, толкова по-мързеливи му се струваха. Сега се замесваше в бунта срещу Мокалин-пер все-повече и мислите му бягаха другаде — каква изненада да им скрои, та в чудо да се видят и магьосниците от замъка да се поизпотят, докато разплетат заклинанията му.
3. ОБРОКЪТ
Лора се завъртя няколко пъти под тежката завивка и се събуди с болки в корема. Навън се развиделяваше. Баща й Дахан се чуваше как диша тежко в съня си. Измъкна се от завивката бавно, за да не разбуди спящите до нея Мика, малката й сестричка и малкия Бор. Наметна грубия си кожух от овча кожа, тихо отвори вратата и тръгна към нужника.
Навън потрепери от сутрешния хлад, а от устата и излизаше плътна струя пара. Слабото чернокосо девойче имаше вид на самодива изплувала от мъглата.
Като се върна, чу как баща и влиза в обора при животните и разбужда чирака който спеше при тях. През насълзените очи стаята в която живееха и се видя малка в сравнение с обора. На средата на стаята майка й подреждаше дрехите, осветена от отново разгорялото се огнище. Втурна се към майка си и захлипа.
— Мамо, ще умра ли? Татко няма ли билка за това?
— Това не е мъжка работа. Не се тревожи, аз ще ти помогна.
Елма я прегърна и я успокои с няколко думи. Черните, все още несресани коси като пелена загърнаха главата на девойчето. Отля гореща вода от котлето което висеше над огъня в пръстена купа и сложи шепа билки в нея. Огъня за миг просвети през дългата й риза тяло на леко понапълняла разцъфнала жена.
Дахан се върна с ведро вода. Остави го до огнището. Избърса ръцете и лицето си. Рошавата му черна коса и могъщо с тяло с рошави гърди бе далеч от представите за магьосник. По-скоро приличаше на разбойник или ковач. Апетита му обаче винаги бе здрав. Отви остатъците от вечерята и задъвка шумно.
— Времето дойде. — каза Елма. — След седмица тръгваме.
Дахан я погледна многозначително.
Елма с бърз поглед му посочи сврялата се отново в завивките и свита на кълбо Лора. Детето бе станало девойка. Винаги се бе страхувал от този ден макар да знаеше, че тя не е негово дете. Беше се привързал към нея и никак не искаше да я загуби. Знаеше какво ще последва. Знаеше, че и жена си ще вижда рядко години наред и ето, че и този момент дойде.
— Изчакай пролетта. Малка е още. До седмица може и сняг да завали.
— Знаеш, че трябва.
Дахан изръмжа неодобрително.
— Ще ви изпратя до където мога.
— Нали знаеш къщата на мама, откъдето ме взе.
Дахан се изпъна гордо. Малцина млади магьосници са преминали второто изпитание. Напомнянето за това винаги го изпълваше с гордост. Примижа от удоволствие и изръмжа блажено, от което сърцето на елма
