на магьосници и въпреки, че се покри с едно нестандартно заклинание, въобще не бе сигурен за безопасността си. Преди да задреме реши да провери какво е състоянието на стареца. Пресегна се към магическото си зрение и с изненада установи, че Вулф-маг се е протегнал извън тялото си и се рее някъде из планините. Близко бе до мисълта, че е свързан с планинците, те бяха в неговия район. Остана доволен от това. Нека се занимава с каквото иска. Задряма, като остави само част от съзнанието си. Болката която почувства преди два дни бе понамаляла. Сигурен бе, че Волен се е ударил и го боли, но не е нещо опасно. Утре щеше да разбере какво е станало.
Посред нощ пристигнаха войниците и вдигнаха голяма врява. Трополяха около час и накрая трима нахълтаха при тях с факли.
Една брадясала физиономия изръмжа:
— Кои сте вие? Я да ви видя!
— Аз съм Дахан, местният лечител. Живея на половин ден път. Още преди седмица си платих данъка.
— Покажи знака на Мокалин-Пер.
— В къщи е. Горе на хълма, не можете я сбърка, по коловете на оградата има черепи с посребрени рога.
— Ха така. Разбойници! Хванете ги! Твоят ученик ме подреди! Сега ще видиш какво ти се пише. — разкрещя се брадатия.
Двамата войници се хвърлиха отгоре им с извадени мечове. Дахан и Вулф не оказаха съпротива. Заблъскаха ги надолу по стълбите и долу ги изправиха пред пийналия им началник.
— Ето ги! Зная аз, че са разбойници, Дъртия е облечен като планинец. Ето им и оръжията. Те убиха шестима от нашите.
Началника изръмжа и ги погледна с мътен поглед.
— Утре ще ги заведем при Мокалин-Пер да ги обеси. — командирът Цойкен се замисли. Нямаше начин да не кажат кои са другите, а ако не са виновни да дадат нещо за да се откупят. — Кой сте вие и защо не сте си по къщите?
— Казах вече, аз съм Дахан и съм си платил данъка, знакът е в къщи. Живея на половин ден от тук.
— Ще видим! А ти бе? На колко си години, че си хукнал по пътищата да хайманосваш без работа.
— Аз съм Даким. Отивам при внуците си с зет ми.
— Какво носите? Нищо! Само разбойниците не носят нищо. Не ме лъжете, не знаете кой съм. Ти планинецо сега ще ми кажеш с кои си вдигнал бунт срещу Мокалин-пер. Казвай!
— Командире, пусни ни миром. Лечители сме. Никому никакво зло не сторвам. В планината не съм бил от две недели. Когато тръгнах мирно беше.
— А бе дъртак, веднага казвай кои са бандитите, иначе може и да не стигнеш до Мокалин-Пер. Ти знаеш и още сега ще ми кажеш, иначе ще ти отупам вълчия кожух още сега.
— Пусни ни веднага! — Вулф-маг използва магьосническия си глас.
— Какво? Ти на мен ли държиш такъв тон? Показвай си номерата по селските сборове. Да им хвърлим един бой за да си затварят устата.
— Спри се, Цойкен! — обади се с магически глас и Дахан. — Време е да лягаме, утре нас ни чака път, а вас работа.
Стражниците които се готвеха да ги ступат замръзнаха.
— Току така няма да ви пусна. Вашата непочтителност минава всички граници. Дайте по пет жълтици и се махайте призори все едно кои сте.
— Няма да ти дадем нищо, Цойкен. Подаряваме ти живота от уважение към Мокалин-Пер. Лягай си.
— Не съм ви казвал името си. Откъде ме познавате?
— Лягай си, Цойкен. Ти заспиваш. — довърши Вулф-маг и главата на командира издрънча на масата и той захърка пред погледите на смаяните войници.
Дахан се обърна и тръгна нагоре след стария маг. Спря се на второто стъпало и се обърна към близкия войник:
— Ти, имаш язви по дясната ръка от два дни. Утре тръгни с нас да се молиш на младото докторче да ти ги махне. Поне кон ще му купиш. Като те гледам, едвам държиш сабя. Ако и ти си го ударил … не знам.
Войникът се сви. — Кой да ти знае, че нахалния юноша е ученик на магьосник. Боже, защо все на мен се случва да стъпя на криво. — Приведе се и се поклони. — Тия двамата с две думи приспаха изверга Цойкен, любимеца на Мокалин-Пер, а на мен само ученика им каква язва ми лепна. Боже, благодаря ти, че ме вразуми та не ги сритах. Кой знае тогава какво щяха да ми сторят.
Както всички жители на тази прокълната земя, наречена Дакома войникът бе изключително суеверен. Всички знаеха преданията за силата на магьосниците пренесли всички хора и животни през бездната. Техните последователи още използваха старите тайни и даряваха здраве и живот или болести и смърт. Повсеместно се използваше само примитивна техника. Само в старите предания се говореше за отрови създадени от магьосници, поразяващи всички растения и животни. Техните предци дошли тук, за да живеят просто и в хармония с природата. Единствено лечителите-магьосници и селските ковачи все още пазеха част от тайните на древните.
Сутринта беше изключително мразовита. Дърветата бяха окичени със скреж и образуваха невероятно красива гледка. Скрежът бе наедрял на едри кристали, сякаш вместо с листа бяха обкичени с диаманти.
Двамата тръгнаха в зори последвани от кроткия войник. По пътя Дакомската звезда огряваше дърветата и скрежа се отронваше на едри парцали, все едно, че валеше сняг от ясно небе. Самата гледка създаваше илюзия, че дърветата ронят диаманти и ги стелят по повяхналата трева. Като пристигнаха по пладне видяха от далеч изгорелия обор и Дахан многозначително погледна войника. Не се озлоби, сякаш очакваше подобна гледка. Да му подпалят обора бе напълно в техен стил откакто Мокалин наследи баща си. Поне животните се виждаха от далеч да пасат около къщата пред погледите на Волен, Мика и Бор.
4. ОБУЧЕНИЕТО
Елма и Лора преминаха само пътя до предверието на вратата пеша мъкнейки тежките вързопи, свалени от конете и застанаха пред синкавата мараня на преградата. Електрическите разряди не предвещаваха нищо добро, ако се опитаха да преминат. Елма натисна няколко пъти камъчетата по гривната и не след дълго синкавото сияние пред тях се стопи. Пренесоха вързопите и то пак се появи зад гърба им, след завоя спряха до една скала пред ново сияние и повториха процедурата. Стотина крачки по нагоре Елма спря Лора и зачакаха. Не след дълго един наглед обикновен камък замига със синя светлина и те бързо се прехвърлиха зад последната преграда на предверието.
Срещу тях идваше за да им помогне Дика. Лора не очакваше такава гледка. Жената която идваше не приличаше по нищо на селските жени или дори на жените от града. Баба й нямаше вид на 50-годишна в дрехи каквито никога не бе виждала. Комбинезона от невероятна материя стоеше плътно прилепнал по тялото й, ако не бе сребристия му цвят, можеше да се помисли, че е гола. Кокошките които се виждаха зад нея пред куполообразната постройка бяха единственото което имаше връзка със света от който идваше Лора.
Неестествената куполообразна постройка съвсем извади Лора от равновесие, а плоските стъкла с живи картини от пейзажа от трите врати на предверието на Вратата. Имаше и още няколко сивкави стъкла без картина. Не след дълго и тя получи също такива дрехи. Майка й и баба й дълго не можеха да си разкажат какво става по света. Лора учеше по малко макар да имаше представа от четене и писане.
На следващия ден я заведоха да види Вратата. По-скоро приличаше на добре прикрита пещера на стотина крачки от чудния дом. Стените бяха покрити със странни надписи. Лора имаше тежкото предчувствието, че трябва да ги научи наизуст. При навлизането на всеки завой преминаваха синкава преграда от която по дрехите им прескачаха искри. Когато достигнаха до едно помещение Преградата бе белезникава. Майка й я накара да премине сама и след преградата да не пипа нищо, след което и двете с баба й се скриха в две странични помещения. Лора премина и се заоглежда. По нататък имаше помещение със същите табла като в къщата. Нищо особено и чак сега се сепна — никъде нямаше осветление а пещерата бе светла, сякаш светлината извираше от стените и бе светло само където са те!
Майка й и баба й се появиха и я повикаха особено радостни и я повикаха обратно.
