дойдат две лодки, кой ще се изправи срещу тях? А лодките може и да не са две, В едната лодка има кон. Ако дойдат лодки и конници къде ще бягаме?
Као се обади за пръв път:
— Трябва и ние да станем конници, а за това трябва време. От планините с коне ще можем да ги нападаме на различни места и те като не знаят къде ще ударим ще си държат войниците там. Така силите с които ще ни преследват няма да бъдат големи.
— Прав си Као, но това е далечно време. Още тази есен ще се разпръснем по хълмовете и ще видим колко хора ще оцелеят напролет. Горе в планините не само е по-студено, но и сняг вали. Колко от вас са виждали сняг. Половината деца и старци ще измрат още тази зима. — шамана извади кожите, върху които Као бе пречертал картата на Поо. — Трябват ми седем млади ловци, които да намерят селата и да ги предупредят да бягат и те към планините. Там ще имаме много време да се търсим и да се съюзяваме. Као така е начертал кожите, че една длан е един ден път. Който намери село неотбелязано или река, нека го отбележи. После всички кожи ги искам да дойдат при мен и тогава ще ни се изяснят много неща.
— Не зная как ще бъдат посрещнати нашите пратеници и колко от тях ще се върнат, — продължи шамана. — но предлагам да обсъдим кои да пратим.
— Нека аз да замина. — Предложи се Као.
— Не отсече шамана. Твоето място е другаде. Ти ще отидеш към морето и ще видиш къде са техните села и градове, за да знаем къде отиваме като се връщаме. Това е най-опасно. Селата може с години да ги търсим и ще ги намерим, но ти трябва да се върнеш.
Вожда Додо кимна с глава и добави:
— Не се завирай много, за да не те хванат. Подробностите не ни интересуват, защото докато дойде време за връщане много неща ще се променят. Набележи градовете, реките и планините. От тук се вижда един висок връх. Всяка седмица един ловец ще ходи да ловува на склона който слънцето огрява сутрин, той ще чака теб.
— Веднага ли заминавам?
— Да! — потвърди Додо. — За да не знаеш накъде тръгваме и да не можеш да кажеш, ако те заловят и измъчват.
Као се поклони и излезе. Наистина не биваше да чува какво планират. Имаше една нощ да се сбогува с Пеа.
Робската земя
Као тръгна сутринта, но не бързаше. Вървя няколко дни надолу по реката, докато не започна да среща обработени парчета земя и стада от кози и овце. Понеже около реката все по-често срещаше хора, започна да се крие по горичките.
Наблюдавайки от далеч, стигна до извода, че никой не пазеше нито козарите, нито овчарите. Само при по-големите ниви понякога имаше някой облечен по-добре който много викаше и не работеше, като в общия случай имаше само тояга или камшик.
Реши да не прави прибързани изводи. Това можеше да са селяни, а не роби. Как иначе козар на ръба на гората няма да избяга заедно с козите или десетина яки мъже нямаше да издебнат надзирателя и да го убият, още повече мотиките с които работеха бяха доста по-добри оръжия от тоягата на надзирателя.
Вече два дни обикаляше периферията на града и запомняше какво е видял, а привечер нанасяше старателно на картата от козя кожа видяното. Самия град обаче не се виждаше и Као реши да се приближава колкото може.
Качи се на едни високо дърво и по пушека на определи няколко села. Тук селата бяха на гъсто. Морето още не се виждаше, а града бе на морето. Трябваше да продължи напред през робската земя.
Заобиколи две села, които се намираха на половин ден път едно от друго. Изкачи поредното възвишение и най после видя морето, но града още не се виждаше.
Продължи да броди и да нанася на картата още седмица когато видя града. Време ли беше да се връща? До града имаше още един или два дни път през почти изцяло обработени земи и горички почти липсваха.
„Ако ме хванат, няма да занеса картата и всичко е било напразно. Обаче, ако не си свърша добре работата, те и без това знаеха, че града е някъде тук.“ — разсъждаваше Као. Дори се уплаши от себе си. Дори не помисли за Пеа и малката Лора.
Напредваше все по-бавно и по трудно. Веднъж дори се размина на косъм с десетина конника, които не го хванаха само защото яздеха шумно и той ги забеляза от далеч. Разбра, че рано или късно ще го хванат, ако продължава напред. Беше го страх и страха го сковаваше.
Дрехите му се отличаваха твърде много от дрехите на околните. Као се чудеше как може да си набави дрехи като техните. Мисълта да открадне му бе чужда, а да убие човек за едни дрехи го отвращаваше.
Разрешението дойде край реката. Там жени перяха дрехи и ги окачваха по храстите да съхнат.
Као ги изчака да се заговорят и отмъкна няколко парцала, които му се сториха подходящи. Отдалечи се достатъчно и ги изчака да изсъхнат. Облече се така, както според него изглеждаха и те и продължи да се крие, уверен че и да го видят няма да им направи впечатление.
Продължи да се приближава до града и накрая това от което се опасяваше се случи.
Един от надзирателите се бе сврял в храстите по нужда и като го видя се разврещя неистово.
Веднага дотърчаха десетина други надзиратели от съседните ниви с тояги и Као реши, че битката е неравна и дори да убие двама или трима в края на краищата ще го убият, хвърли тоягата си и застана кротко. Беше ги виждал да викат много, но рядко удряха. Мислеше, че ще ги излъже нещо.
Надзирателите се позасмяха като го оглеждаха и видяха,че няма да се съпротивлява.
— Чий си ти? Защо нямаш въже?
— Као. — отвърна им той сериозно, а те прихнаха да се смеят.
— Как се казваш?
— Као. — пак им отвърна сериозно.
— От къде идваш? — попита пак същия.
— От там. — каза Као сериозно и посочи мястото където бе изненадал надзирателя.
Един по-нисък надзирател го перна отзад с тоягата си и му изкрещя:
— Не се подигравай с на с бе момче. Кажи веднага от къде си избягал.
— Ей сега всичко ще си каже. — изръмжа друг и го паргоса през краката.
Као падна на колене и ги изгледа зверски.
— Чакайте. — каза този който го попита пръв. — Вижте го как ни гледа като зверче в очите. Той е дивак, не е роб. Вържете го.
Докато се усети му стовариха още няколко тояги и докато се осъзнае го вързаха здраво и му провряха тояга през ръцете и го повлякоха по една пътечка.
Доста време го тътриха и от време на време го подритваха, но повечето време сам вървя докато стигнаха едно село. Колибите бяха почти като техните, но имаше няколко съвсем други, каквито бе виждал само от далеч и доста големи.
Хвърлиха го в едно заградено място и оставиха двама да го пазят.
Дойде един дебел мързелан с дузина които му се кланяха, огледа го и без да каже дума се върна в голямата колиба. Вече се свечеряваше, Као не бе нито ял, нито пил вода.
За през нощта му разхлабиха малко ръцете и вързаха тоягата на оградата. Раменете го боляха ужасно и почти не можа да мигне от болка. Сутринта обаче му дадоха да пие вода.
Слънцето вече бе започнало да го мъчи когато дойдоха двама войника и двама по-добре облечени. Дълго си говориха с местния мързелан, а войниците седнаха под една сянка.
Когато дойдоха при него устата му вече лепнеше от жажда.
— От къде си? — попита по-важния от лъскавите.
— От село.
— От кое село?
— От нашето. — Као не лъжеше, но те прихнаха да се смеят и пак отнесе няколко удара, но леки.
— На кого си роб?
