заловиха селото ни. Следя те от седмици по заповед на господаря. Ти не си роб! Само се правиш на роб. Ти си ловец и дебнеш едра плячка, съгледвач си ти. Нямаш намерение да бягаш.
— Голям глад беше в гората. Дойдох за храна. Не можах да стана ловец. Козар бях.
— Все ми едно за какво си дошъл, само не ми прави проблеми и ми казвай „надзирателю“ като говориш с мен, че виждаш ли тоягата.
— Няма да има проблеми, надзирателю.
— Да бе, да убият кучето на ловец и да им се размине. — надзирателя го гледаше присмехулно. — Не забравяй, че баща ми беше ловец. Изчакай поне докато ме пратят другаде. Ламур се казвам.
— Ще разчитам на справедливостта на господаря, надзирателю Ламур — каза смирено Као.
— Ти наистина ставаш за надзирател. Владееш се и си хитър. Прибирай се и кротко.
Господаря наистина нареди да ударят по десет тояги на нападателите на Као и цялото село гледаше. За куче и дума не стана.
Цяла седмица упорито мъкна дърва на занаятчията — грънчар, който на всяко идване го хранеше обилно. От благодарност Као му помогна да стъкмят пещта и това което баща му му бе показал много му бе от полза. Междувременно добре кръстоса околностите на града. В се лото не го обичаха и тази работа му се стори като почивка. Междувременно се научи да минава през стражите и именията. Само трябваше да им каже кой е господаря му, къде го е пратил и да покаже един знак окачен на врата на въжето на врата му, което порядъчно бе протрило кожата там и тя бе започнала да хваща мазол. Започна да разбира по малко обществото. Грънчаря например бе свободен, но бе доста беден за да има свои роби.
Върна се в селото за малко и води воловете на един орач, после пак го пратиха при грънчаря да му помага за три седмици и Као копа глина заедно с него и я вози с двуколесна каруца и магаре до града. Грънчаря бе много добър човек и бе доволен от него. Накрая закара в селото на господаря каруца изпечени грънци.
Као бе видял достатъчно, а зимата бе превалила. Теглеше го към Пеа и Лора. Още същата изрови торбата с козята кожа и каменния си нож и копието си. Стигна до реката и в тъмното доста трудно намери две сухи дървета, колкото да го издържат, върза ги с парче въже и ги пробва на вода, после ги скри в храстите на брега. На следната нощ малко след стъмняване бе на другия бряг. Там поне нямаше да го търсят. За негова изненада там земята също бе обработена. затича се колкото можеше срещу течението и на разсъмване навлезе в една горичка в която вървя до пладне и се отдалечи от реката. Бе много уморен и поспа малко. На смрачаване пак намери сухи дърва и цяла вечер греба нагоре. На разсъмване спра на един остров. Вятъра за негов късмет духаше от брега където сигурно го търсеха и кучетата нямаше да го подушат. Привечер пак задуха от морето. Као изхлузи робското си въже и с него завърза един кол, на който опъна дрехите си като платно и пак греба цяла нощ, преминавайки покрай две села. През деня спеше скрит на островите и ядеше сурова риба. Два пъти минаваха стражеви лодки по реката, но на тях нямаше кучета и не го забелязаха. През деня лодките бяха много, но с всеки следващ ден оредяваха, накрая изчезнаха. Ло го закриляше и на осмнайсетия ден видя познати земи. Плува нагоре още поне толкова. Видя още едно село, освен неговото, но то също бе запустяло, безлюдно и опожарено. Вече върха се виждаше доста голям и Као тръгна към него по брега. На втория ден уби птица и заек и за пръв път запали огън в една долчинка през нощта.
След още една седмица бе на склона който слънцето огрява при изгрев. Сега трябваше да чака, а бе грохнал и гладен. Избра си една каменна тераса, нахвърли суха трева и я закри с няколко клона, колкото да се свре сам човек. Не смееше да се отдалечава, за да не изтърве срещата и да се наложи да чака следващата седмица. Времето бе студено и плячка от лов почти не се намираше,. Най-накрая на четвъртия ден чу Вава да реве с цяло гърло:
— Бате…е …е …е. Ка…а..а …о…о.
Веднага отговори:
— Ва…ва…а…а. Као Еха…а…а!
Ехото като глас на бог отвръщаше:
— А…а…а.
Наложи се да повървят половин ден един срещу друг докато се срещнат.
Радостта беше голяма, но вестите не бяха добри. Пеа е добре, но когато Вава тръгнал Лора имала треска и парела.
Набързо Вава му каза и останалото. Имали много сблъсъци с планинците и другите племена. След неговото заминаване към робската земя, колони от войници кръстосвали полето до сред зима и подпалили всички села по пътя си и пленили или избили когото намерили. Остатъците от племената също избягали към планината, а тук плячката е малко и ловците слизали на лов пак в полето. За съюзяване и дума не можело да става. Поради глада ловците от племената се нападали едни други.
На следващия ден се натъкнаха на десетина ловци от друго племе.
— Махайте се или искате да умрете! — викаха те заплашително.
— Аз съм Вава и вашия вожд ми разреши да ходя до склона на върха. Не съм ловувал.
— Тогава защо сте двама? — провикна се най-едрия ловец, страховит в одърпаните си кожи.
— Дочаках на шия съгледвач и няма да ме видите повече.
— Да видим дали не сте убили нещо. — провикна се един по-дребен.
— Избягах от робство и имам половин заек. — обади се Као.
— Ела насам и донеси заека. Значи лъжете, че не сте ловували. — изрева едрия и всички пак вдигнаха копия срещу тях.
Као, имайки опита на роб се смири. Остави си копието и им хвърли остатъците от заека. Те веднага го разкъсаха помежду си. Явно бяха много гладни.
— Ела тук. — заповяда му по-слабия и Као приближи. Една мазна ръка се протегна и опипа шията му. После го потупа по рамото. Ниския се обърна към другите ловци по-спокойно:
— Не лъже. Бил е роб. Врата му загрубял, където е било въжето. разкажи как е там.
— Не е добре да си роб. Много тояги изядох и добре, че се отървах жив.
— Това всеки го знае. — каза едрия ловец. — До града ходи ли?
— Да! Носих дърва на един грънчар и копах глина. Той не беше роб и ме хранеше обилно. Като му занесях дървата ми даваше пълна паница с накиснати семена, омекнали и сладки. И от чорбата в която са киснали пиех колкото мога. Особена чорба е. От нея ти става топло и весело. И варено месо ми даваше повече от колкото мога да изям. А колко жени имаше в града! Всички племена от планината да се съберат, пак се падат по десет на ловец.
— Ха. Така ли хранят робите.
— Не. На робите в имението им дават по голяма купа накиснати или варени семена два пъти на ден. Да не ви разправям как е отрупан пазара им с какви ли не храни, които така си стоят и рядко някой си взема нещо, ама дават само ако си платиш. Много храна има там. — Ловците се облизваха и Као им разказваше малко за къщи и стражи, наблягаше на пищно описание на изобилната храна. — Много храна има там, но е за господарите и свободните.
— Вярно е. Вярно е. Аз ви разправях, но не ми повярвахте. Сега чуйте него. Не лъже. — пригласяше ниския ловец.
— Тук ще измрем от глад, а там със недо зърно хранят конете и магаретата.
— Вярно е. — пак потвърди ниския. — тук измираме от глад,
— Имат само около двеста войника. Ако се съберем можем да превземем града. Имат високи кули пълни със зърно и още не е свършило, и няма да свърши. Товарят го на лодки и го карат навътре в морето, покрай брега. Видях как го товарят.
— Не можем да се бием с тях. Малко сме и оръжията ни са лоши. — намръщено каза едрия.
— Не можем по сами. Заедно можем. Нека не се избиваме за един заек. Кажете на вашия вожд, той е мъдър и силен. Нека се съберат вождовете и да се договорят пак да слезем в равнината, където има много храна и много плячка. — Каза Вава, започвайки да схваща играта на Као.
Като се разделиха с ловците го попита:
