— Козар съм. — отвърна Као.
— Тогава къде са ти козите?
— Изядохме ги. — те отново прихнаха да се смеят.
— Оставате го тоя дивак. — отсече важния и другите му се поклониха. — Нищо смислено няма да чуете от него. Изяли са козите и сега ще започнат да прииждат да търсят храна. Ще наредя да усилят стражата. Вижте го докъде е стигнал, без да го забележи стражата и е козар. А ако беше ловец или войн, тогава до къде щеше да стигне? Добре, че този глупак развява женски и мъжки дрехи, та веднага се вижда от далеч. Хей ти, откъде взе дрехите.
— От реката. Там има много. — отговори Као.
— Крадец! Видяхте ли! Някоя си е заслужила боя, загдето не си гледа прането. Ти, знаеш ли, че ще ти отсечем ръката, за кражба?
— Ще ви върна дрехите. — отговори Као.
— Ще ги върнеш с една ръка глупако. После кой ще те вземе за роб да те храни еднорък.
Престанаха да му обръщат внимание и после го повлякоха към града. Пристигнаха едва привечер. В покрайнините имаше колиби. Минаха край маси отрупани със храни и лъскави неща, които раздаваха. Него обаче го заведоха в каменна колиба с пазачи и го хвърлиха на под покрит със слама. Добре, че преди това го отвързаха и му дадоха храна. Као отдаван престана да брои колко тояги изяде, но не удряха силно.
На сутринта пак му дадоха храна и го накараха да се измие. После го завлякоха вързан при един дебел мъж, с гладко лице като жена, който стоеше на висок стол. от всички хвалебствия към богове и царе, за себе си разбра, че вече е роб. Нанизаха на врата му въже, сплетено на кръг и му казаха, че падне ли му въжето от врата, ще му падне и главата, затова да не го сваля дори когато спи и му отрязоха косата.
Храниха го още няколко дни, а другите затворници му скрояваха всевъзможни номера. В затвора беше също така многолюдно както и на улиците.
Един ден, след като ги нахраниха по-добре и ги измиха и ги закараха на пазар за роби.
Наоколо имаше много хора. По-добре облечените седяха в столове. около тях шумеше тълпа каквато не беше виждал. Никога не си бе помислял, че може да има толкова много хора. Сигурно всеки ден изяждаха по едно стадо кози.
Извеждаха ги един по един и приказваха неразбрани неща, по едно време изкараха и него на площадката. Един войник дълго вика нещо, но никой не го посочи. Као тайно се надяваше, никой като не го иска да го пуснат да си ходи.
След много викане и забележки, че за нищо не става, най-накрая един от седящите го посочи и войниците го заблъскаха в единия ъгъл на пазара.
Като го оставиха на мира Као седна с още една жена и трима мъже до един ъгъл под погледите на един трима надзиратели. Чак сега Као забеляза, че надзирателите също имат въжета около врата. Значи и те бяха роби. Тогава защо биеха другите роби? Чудна работа!
След доста чакане тръгнаха и привечер стигнаха до едно село само до града. Оставиха ги на площадката пред една голяма колиба на сянка. Този който го посочи седна на един стол и десетина роби се юрнаха да му мият краката и да му дават напитки. Като свърши[и въртенето около него, той нареди кай каква работа да върши. Накрая стигна до Као.
— Беля си взех на главата с тебе. Какво да те правя. — попита го с насмешка.
— Не зная. — отговори Као и тутакси му стовариха една тояга по раменете.
— Кажи „господарю“ и не го гледай в очите. Гледай земята като му отговаряш.
Као заби поглед в земята.
— Не зная, господарю. — каза Као. Този път не го удариха.
— Казаха, че си бил козар.
— Да, господарю. — пак не го удариха, значи е правилно.
— Няма да ти дам кози. Ще изчезнеш заедно с козите ми. Сигурно селото ти гладува.
Као не отговори и една тояга му напомни кой е сега. Као веднага се сети да отговори:
— Да, господарю.
— Можеш ли да копаеш?
— Не господарю, не съм жена. — разсмяха се, но не го удариха.
— Какво можеш въобще?
— Да паса кози, да ловя риба, да карам лодка, господарю.
— Да бе, и без лодка ли да остана. — Господаря се обърна към една дебелана на средна възраст. — Дадох за него три пари, най евтиния роб на пазара. Другите до сто и тридесет стигнаха. Какво да го правя сега?
— Да събира дърва за дома. — отговори жената без да се замисли.
— Да. — каза замислено господаря. — Нека събира дърва. Ще е далеч от дома да не прави беля и ако избяга губя само три пари. Отначало нека ходи с с надзирател.
— Къде ще бяга? — попита жената. — Не е дошъл тук за да бяга. Дошъл е за храна. Ако избяга ще пукне от глад в гората и пак ще се върне да пълзи в краката ти и да моли за прошка.
— Не, мила, може и да не се върне, но е малък за ловец. Поне през зимата докато го храня няма да избяга, а пък и през доста села трябва да мине докато стигне границата. Все ще го хванат.
На Као му просветна. Те не очакваха да избяга преди края на зимата.
Така започна живота му на роб. Още след два дни го оставиха сам да събира дърва и да ги влачи до дома на господаря. Дори му казаха да си направи колиба накрая на селото, защото им миришел в колибата на надзирателя, където спа две нощи.
Као бе доволен, че може да продължи да оглежда наоколо докато събира дърва. На няколко пъти забелязва един надзирател да го наглежда от далеч.
Една нощ го събуди топлия дъх на Куай. Сигурно се бе отвързал и бе тръгнал подире му. Као не знаеше дали господаря няма да убие кучето, но как да му обясни, че не му е тук мястото.
Сутринта ставаше много рано и спираше много късно с надеждата, че няма да забележат Куай, но знаеше, че криеницата не може да продължи до безкрай.
Една сутрин му казаха, че събрал достатъчно дърва за дома на господаря и че ще носи дърва до дома на един занаятчия в предградията.
Като се върна в колибата си видя Куай обесен на входа. Това го потресе. Кой би могъл да направи това? Надзирателите нямаше да пропуснат случай да му ударят една тояга и заради кучето. Няма начин този който го е следил да не е забелязал и кучето, но не са те. Господаря още по-малко, той можеше не само да убие кучето, но дори да убие и него убие с повод и без повод.
Као тъжно зарови кучето сам далеч от селото. Надзирателя който го следеше се спотайваше недалеч без да се крие особено. Ненадейно го нападнаха петима роби.
— Натегач! — викаха нападателите и го удряха и ритаха. — Напъваш се да работиш за цяло село. Дивак смотан.
Као се защитаваше доколкото можеше, но тоягата на надзирателя ги разгони, понеже нападателите не го бяха забелязали.
— Добре ли си? — попита го надзирателя.
— Да, да. — отговори му Као като се държеше за корема.
— Ще ги докладвам на господаря и той ще ги накаже. Това няма да остане ненаказано.
— Защо ме нападнаха? Какво искаха.
— Нали чу. Работиш много и се вижда, че те не вършат много работа. Един, който не беше сега с тях сутринта каза, че си е отрязал два пръста със сърп. Още тогава ми заприлича на отхапано. От години се напъват да станат надзиратели и си мислят, че ти като старателен ще ги изместиш. Още с идването си ти получи по-лека работа.
— Не съм искал да ставам надзирател. — Каза Као.
— Ти още нямаш представа къде си и какво искаш. Като добиче си, а те са родени тук. За много неща ще са ти необходими години да ги разбереш, а някои няма да разбереш никога. Добър си и си наивен. Някой казал ли ти е дума откакто си тук?
— Не. отвърна Као.
— Няма и да ти кажат. За тях ти си дивак недостоен. Аз обаче съм роден свободен. Бях дете когато
