племето на Тамрин на мястото си и замина за кожи.
— На това трябва да сложим край веднъж за винаги. — каза Емон. Свикнали са да получават заповеди само от своя вожд и ще имаме проблеми.
— Освен това могат да избият мъжете на едно цяло село, ако някъде ги приклещят или поради дразги между племената едни да оставят други да бъдат избити без да им помогнат.
— Да смесим бойците от различни племена ли искате? Те ще се избият помежду си. — Каза Као.
— Няма да се избият, когато им пари под петите. Говорим почти един език всички и няма да има проблем. Твоя вожд обаче може и да няма край себе си човек от своето племе, ако ги разпръснем равномерно.
— Тогава да ги разпръснем по десятки.
— Нямаме време за това сега — каза Хум. Това ще го направим в града.
— По добре сега. — оспори го Емон.
— И как ще го направиш? — попита Хум. — всеки си прави сал за семейството си. Не бързай. Момчетиите са вече заедно, по мое нареждане. След пет години те ще са нашите войници и от сега са заедно.
Емон се съгласи.
Као Разбра, че са приели идеята му за дързък удар по реката.
— Защо отделяш малките? — Попита Емон.
— За да свикват заедно, а и някой трябва да примами лодките в притока и да ги държи там поне докато се изнижат по реката всички села и поне още три дни. Знаеш ли колко време е това? Малкия ми син също е там.
— А след три дни?
— Ще бягат към планината. Тридесет войника не могат ги изби всичките. С тях ще има и по един войн от всяко село. Твоите конници какво ще правят?
— По замисъла трябва да отдалечат двете колони от реката.
По обяд вождовете се събудиха.
Тамрин бе пълничък и самодоволен. За сега не ги попита нищо.
После дойде войника с кожите и тримата се заеха да прехвърлят картата на Као на голямата карта и всеки нанасяше каквото е видял. От горе всичко се виждаше като на длан и стана бързо.
Хум издялка парчета кора и ги нареди по реката. Това бяха лодките. Две дълги парчета бяла брезова кора бяха двете колони, а една шишарка конницата на царя. После нареди орехи по нагоре по реката и всеки орех бе едно село.
— Нашата конница ще е кози кокал, — обяви Хум — а дечурлигата пилешкия кокал, а ние ту сме конския зъб. Ти као вземи онази кожа и нарисувай града, доколкото можеш. поне грубо, аз ще ти помогна, но отдавна не съм бил там.
На другия ден децата стигнаха до петте лодки от към другия бряг. Лодките обаче не помръднаха от мястото си до обяд. Това поне се виждаше от горе. После кервана с каруци се изви към лодките и те се се заспускаха надолу по течението към притока. Спираха понякога до брега и после пак се спускаха. Привечер поеха нагоре по притока и се скриха зад дърветата.
Хум се обърна към Као и Емон:
— Не отделиха войници от двете колони, значи са разтоварили лодките и се се качили в тях хора от обоза с каруците. Това значи, че поне не могат стигна малките когато побягнат. Това е добре. Предлагаме да ги ударят нощните бойци. Остане ли без храна армията ще се върне.
— Целта ни не е да се върне. — Възрази Као. — Не сме сигурни дали е имало храна в тях. Може да са чакали заповед.
— Ако вътре е имало храна и са разтоварили, по-добре ние да я приберем като минаваме. — подкрепи го Емон.
— Да бе, и един който ни е видял да се измъкне като пристигнем в града конницата ще ни чака там за роби. Такава храна не ни трябва. Добре, тогава да я подпалим поне след като минем. Те ще си мислят, че сме някъде там и едва ще се дотътрят изгладнели до града.
— Така е по-добре. — съгласи се Емон и преглътна жално.
На другата сутрин каруците поеха тежко към колоните с войска. Каквото и да е имало, вече беше далеч от реката.
Веднага извикаха Тамрин и той даде сигнал за тръгване. Као забеляза, че огньовете запушиха в колибите и едно момче което се въртеше в изоставена колиба. Досети се, че това също е примамка. Колко ли от децата щяха да се измъкнат.?
— Докога ще пушат колибите?
— Докато колоните стигнат онзи хълм, не този, другия. Тогава ще бягат. — отговори Хум безизразно. Не се бой за тях. Бягат по бързо от въоръжен войник и имат ден преднина. Планинците са им оставили кози навътре в планината и имат водачи. За онези с лодките обаче ме е страх. Там има хора от местните и не зная как ще одържат лодките. Повечето от малките ще избягат, ако стане напечено, но лодките ако се върнат ние сме мъртви преди да стигнем града.
— Гледайте — каза Емон — Колоните се събират. Значи са видели нашата конницата. Тяхната конница не се вижда обаче къде е.
— Беше се приближила до реката, но сега трябва да започне да се връща. Ако тя беше сгащила малките на другия бряг щеше да ги изколи до един. Добре, че се отдалечиха бързо. — каза колебливо Хум. — Видим ли я и ние трябва да тръгваме.
По реката
Невиждана върволица от салове се понесе надолу по течението на реката. Отпред имаше десетина лодки еднодръвки с по няколко млади бойци за всеки случай, а подире им се клатушкаха салове, които течението носеше. Неопитните имаха няколко часа да се научат докато реката бе още плитка.
Бяха решили да плуват и денем, и нощем, и да не спират каквото и да се случи. Това можеше да звучи жестоко, но друг избор нямаха. Родилките и болните скриха из планините с надежда ако всичко мине добре да ги приберат когато могат. Имаше две критични точки. Ако лодките с войска ги изненадат близо до притока и ако ги видят около мястото където разтовариха лодките.
Старейшината, вожда и тримата стратези плуваха в различни лодки и салове, както и всеки вожд с племето си, поне в началото. После всичко се омеси. На всичко отгоре заваля дъжд.
Као бе единствения който се зарадва на дъжда. Така вероятността да ги видят бе по-малка.
Целия ден се носеха надолу по течението. Нямаше защо да гребат, трябваше да пестят сили. Притока и мястото където разтовариха лодките минаха през нощта. Тамрин бе заповядал дори дете да не се разреве, ако се наложи да го удавят, само да е тихо. На разсъмване един сал от племето на као с много усилия трябваше да се върне малко назад, защото бяха подминали мястото, където бяха скрили двете пленени лодки. Додо обаче реши да се върнат, защото другите племена не бяха се източили и ако някой наблюдаваше реката, така или иначе щеше да ги види.
На втория ден минаха край опожареното село на Као и привечер стигнаха до острова му. През този ден се удавиха трима от разни племена и две деца.
На третия ден Као убеди Тамрин да спрат по обяд и да се наспят добре и през нощта да тръгнат отново. По този начин искаше да преминат край крайречните села през нощта и призори да стигнат близо до града. Започнаха да отбиват саловете. Имаше доста настинали от дъжда.
Преди мръкване видяха отгоре да се носи една лодка с войници, която гребеше на пълна скорост. Техните лодки излетяха насреща й. почти пред очите им лодката на войниците разблъска един изостанал сал. Който не падна от удара, го убиха със стрели и продължиха. трябваше да я спрат на всяка цена. От брега се отделиха още салове с бойци. За жалост Као трябваше да гледа от брега.
Войниците ги превъзхождаха във всичко. Ловко избягваха техните лодки и се движеха с по-голяма скорост, стрелите им сееха смърт. Първите лодки бяха подминати. Една от следващите обаче се блъсна в тях и макар,че се обърна им строши няколко гребла от едната страна.
Лодката на войниците се завъртя за момент и докато прехвърлят гребла от другия борд еднодръвката на
