— Не зная, обрахме каквото можахме от храна и роби и прехвърлихме всичко на този бряг.
— Да не ни изненадат!
— Вече се смрачава, а до утре всичко ще е решено.
— Емон, какво ще кажеш?
— Още не са се окопитили, иначе щяха да ни изколят досега. Преди час петдесетима конници им стигаха да ни попилеят поотделно, сега им трябват поне сто. Тази вечер трябва да превземем града. Утре могат да се изсипят всичките им войски.
— Кога ще нападнем? — попита Тамрин.
— Хората са уморени. Да починат малко, да хапнат и започваме. В тъмното никой не знае какво ще стане, но тях ги е страх повече. — отговори Хум. — Сигурно Самадан вече не цар, а синът му или някой друг. Може и съвсем да е остарял Самадан, иначе нямаше да пропусне да ни изколи до сега.
Вождовете сведоха глави.
— Не е ли по-добре, да ударим още сега, преди да са се подготвили? — продължи Тамрин.
— От тук се вижда, че улиците са препречени с каруци и бъчви. Ако ударим сега, ще видят колко сме жалки, в тъмното ще видят само колко сме страшни. До тогава ще пристигнат още няколко племена.
— Не бива и зрънце да остане из именията. Когато дойдат колоните войска, трябва да е гладна и конете им трябва да са гладни. — натърти Тамрин. — Ако вземем града още тази нощ, от утре пак плъзваме из именията.
— Ако не го превземем, Ло ще ни отнесе и който остане жив, тежко му. — поде Магун. — Нека шаманите пеят и всички да молят боговете. Първожреца Фаху да започва веднага.
— Хум, начертахте ли града? Къде ще ударим?
Хум се огледа подозрително, явно нямаше вяра на всички вождове.
— Да помисля и ще ти кажа. Когато превземахме селата на другия бряг, някои наши бойци бяха убити от наши стрели, не от войниците. Ти ги разпредели и аз на всеки поотделно ще кажа какво да прави, според както ти заповядаш.
Всички обърнаха глави към града, където две големи платна измъкваха две големи лодки от пристана.
— Као, ти излез на брега. Там имаме десетина лодки. Като се стъмни, по твоя преценка ударете брега и пристанището. Ло ти помогна в реката, дано ти помогне и в морето. — Заповяда Тамрин.
— Млад си Као, само не избързвай. Ако не е много тъмно, няма да стигнете въобще до пристанището. Виж какви лодки имат. — Магун го съветваше с бащински глас. — Изчакай докато стане критично, иначе ще ви изколят и ние не можем да ви помогнем.
Као кимна, обърна се и тръгна към брега. Позаобиколи малко и пътьом мина покрай семейството си, колкото да се увери, че са живи. Набързо подаде на баща си един хубав нож и за жена си измъкна от торбата парче фин плат и огърлица, които взе от господарската къща. Пеа не вярваше на очите си, не посмя да си сложи накитите и бързо ги скри в пазвата си.
Когато пристигна при лодките, които се поклащаха на брега, само лодката на Поо и още една лодка бяха в морето и извличаха до брега салове, които са пропуснали да спрат в реката и на тях пищяха хора.
— Още ли пристигат салове? — първо попита Као.
— Идват, ама вече нарядко. Зад нас има още поне една лодка с войници. Реката довлече последния сал с хора избити от войнишки стрели. Някои хитреци са изостанали нарочно, за да пристигнат когато другите са свършили работата. Симо от нашето племе се е отървал за малко. Лодката с войниците е минала край него докато се е криел по брега. Той се хвали, че е прострелял трима войника и лодката е избягала, но на неговия сал ранени няма. — каза един младеж от неговото племе.
— Шамана много се е молил и Ло го е опазил. — отвърна Као и се усмихна. — Почивайте, аз ще се оглеждам.
Като се стъмни добре Као нареди да завържат лодките една за друга с дълги въжета, за да не се изгубят в тъмното. После заплуваха към града и спряха на стотина крачки от пристана, така, че от брега да не се виждат в тъмнината. Сега само трябваше да чакат.
Не след дълго битката започна, ако се съдеше по шумовете които нощния вятър донасяше до тях.
Као виждаше как от околните хълмове се спуснаха колони и всеки носеше факла. Изглеждаше величествено. Као не можеше да си обясни защо едва се влачат и защо са тръгнали толкова от далеч.
Доста време съзерцаваха и бойците взеха да стават неспокойни, когато една сянка се вряза в тях, изпусна въжетата и лодките като се удряха една в друга се скубчиха. Оказа се една лодка с войници отиваща към пристанището.
Боят в тъмното свърши бързо защото силите бяха неравни, за жалост бойците на Као дадоха много жертви. Самият той не видя нищо. Когато неговата лодка стигна до купчината други, всичко бе свършило. За жалост бойците му се стопиха на половина. Извадиха само един ранен от водата, и то войник.
Натовариха ранените на две лодки, прерязаха въжето и те поеха в тъмното към брега, а Као остана да чака.
Първоначално нападна Хум съвсем наблизо и дори се чуваха ясни команди. Огнените реки от хълмовете идваха, но бяха още далеч. Битката обаче се затегна около барикадите по крайбрежните улички. Подпалиха се няколко къщи. Боя започна и по нагоре, после о от другата страна.
— Бягайте, Бягайте. Пазете се от стрелите. Бягайте. — Као чуваше, че че това е гласът на Хум.
— Предател! Върни се! — чуваха се други гласове.
Не му се вярваше хум без причина да избяга като страхливец. Май стана тя каквато стана. Дано другите се държат. Къде ще бяга Хум? Нямаше къде да се бяга. Као недоумяваше. След малко Луната щеше да изгрее. Неговите лодки нямаха много време да чакат.
Не след дълго на фона на горящите сгради видя как притичваха куриери и се връщаха]аха с по десетина от бездействащите войници. Явно на другите места бе станало тежко за войската.
На брега само до града някой запали факла и я завъртя в кръг. На кого ли даваше сигнал?
— Прибли жавайте брега, ама тихо.
Лодките се плъзнаха безшумно по водата.
Внезапно отново гръмна воят на битката дори по самия бряг. Хъм се беше върнал.
— Напред! Сега!
За няколко мига лодките застъргаха в камъните и бойците на Као се стовариха на брега без идея накъде да вървят.
Као ги поведе към барикадата. Да бе направил сто крачки, когато един войник се разкрещя.
— Зад нас са! Зад на с са! В града са!
Няколко войника се втурнаха към тях, други се шмугнаха из каменните улички и на фона на горящите сгради върху барикадата се появиха рошавите глави на бойците. Всичко се разпадна за един миг и лавината се втурна в града.
Пръстена на отбраната се пропука и рухна.
Као преследвайки бягащи войници достигна до площада, където го бяха продали като роб. Зад него беше двореца на цар Самадан.
Бойци и вождове се скупчваха по уличките, които водеха до площада, но покажеше ли се някой, по пет стрели литваха към него. Стените бяха високи от всякъде, поне трима човека един върху друг. Огромна масивна врата преграждаше единствения вход.
Хвърлиха няколко факли да подпалят вратата, но отгоре сипваха вода и гасяха. Който е правил двореца много е мислил. До кога ли щяха сда стоят скрити в уличките. Можеха и седмица да стоят, докато дойдат колоните войска. Трябваше да се мисли бързо.
Постепенно добрите стрелци от племената заеха удобни места по околните сгради и започна спорадична размяна на стрели в тъмното. От двореца бяха провесили факли и площада се осветяваше донякъде, над стените обаче не се виждаше, освен мяркащи се силуети докато загасят някоя запалителна стрела..
— Хвърляйте ей там всичко което не гори и се пазете от стрелите.
— Ей там хвърляйте. Ей там хвърляйте.
Градушка от камъни се понесе към едно по-ниско място от оградата на двореца. Камъните обаче бързо свършиха и започнаха да рушат зидовете покрай двореца. изтикаха напред каруци и канатите им представляваха някакво прикритие. Все пак броя на ранените нарастваше. Каруците за прикритие