Отбрана
Струваше му се, че тъкмо е легнал, когато едрите крака на Хум го сритаха.
— Хайде! Ставай!
Устата му лепнеше. Беше потен и слънцето го печеше яростно.
Као се размърда и едва стигна до една делва с вода. Пеа я нямаше, Лора също. Напи се и като се изправи Пеа вече бе до него с Лора.
— Поне хапнете. — настоя тя плахо.
— По пътя ще ядем.
Као потупа Пеа по ханша и тръгна с Хум.
— Какво толкова е станало? Поне да се бях наспал.
— Ще спиш после. Сега да разпъваме кожите и да видим как да заградим града. Като го измислим и го кажем на робите, можем да спим докато го направят. Не им ли го кажем, те нищо няма да направят.
— Какви бяха тези номера снощи? Защо не ми каза нищо.
— А ти къде беше? — Хум го погледна сериозно. — Слезе сред тях. Ами ако те бяха хванали на пристана, с огън щяха да те разпитват. Една дума да кажеш и всички жертви са били напразни. За второ нападение мижеше и да нямаме хора.
— Много ли са жертвите.
— Кой да ти каже. Ще питаме вождовете като се съберат.
— Емон къде е?
— Взе един кон и обикаля отвън, за да прецени от къде биха нападнали. Ти кажи какво ще правим с робите?
— Не знам. Трябва да ги привлечем, робите са трудно предвидими, наплашени, страхливи и озлобени. Май царя беше прав, ние не сме земеделци. Да им обещаем,че ще им раздадем земята, но това ще го решат вождовете?
— Те не знаят нищо за живота тук. — замислено каза Хум. — Ти и аз имаме някаква представа, но те не. Каквото и да решат, то ще е за после, а битката ще е след ден, най-много след седмица.
— Трябва да предложим нещо поне на надзирателите. Те могат да ги управляват.
— Предложихме им свобода. Това малко ли е? Да се бият за свободата си.
— Те не са искали свобода. Сам видях, можели са да избягат, както избягах аз. Не свобода искаха, а да се издигнат поне до надзиратели. Не ти ли е чудно.
Хум се засмя:
— Аз също по едно време исках да стана десетник. За стотник не можех и да мечтая.
— Хум, как стана войник?
Хум се намръщи:
— Дълга история, нашите ме бяха прогонили. Не е трудно да станеш войник. Трудното е да напуснеш на време. Когато се върнах в селото да откупя едно момиче от баща й, водех кон и двадесетсетина овце, а момичето, заради когото ме прогониха вече беше женено за друг и имаше две деца от него. Дори родната ми майка не ме чакаше да се върна. Не зная как веднага не се върнах във войската. После нещата потръгнаха наново. Ето тук трябва да преместим този зид така, че да прегради тази улица. Вади кожите. Трябва така да преградим улиците, че войската да завари друг град, не този който е оставила. Влязат ли тук, всички предимства са на тяхна страна, познават града по-добре от нас. Дали да не ги срещнем пред града и да се бием на голо поле?
— Не. Те ще дадат много жертви докато минат стените. Нали снощи видях как се минава стена.
— Войниците за разлика от нас знаят как се минава през стени. — замислен отвърна Хум.
— Тогава трябват няколко стени. — глуповато отвърна Као.
— Ей затова са те пратили за стратег! Това е идея! Няма да отбраняваме града като цяло, а всеки квартал поотделно. Така и робите, като няма къде да бягат, ще се бият за живота си. Според мен войниците ще се стремят да стигнат до двореца. Той е символ на властта над града. Щом толкова го искат, ще им го дадем. Въпроса е те да дадат колкото си може повече жертви, а ние колкото се може по-малко. Двореца има кладенец. Значи не трябва да има храна. Веднъж ще се бият да стигнат до него, веднъж, за да излязат от него.
— Това няма да е много трудно. В града без това храната се топи. Сега в града има десет пъти повече хора от нормалното и новата реколта е още зелена на полето.
От време на време поглеждаха към показващия се от време на време Емон.
Когато и той пристигна, дълго гледа плана на града върху разпънатите кожи.
— Ще ударят от всякъде. Най-късия път е от пристанището до двореца. Нямаме представа колко лодки и кораби са им останали. Нямаме представа какво става на другия бряг. Трябва да пратим няколко отряда да се поразходят и да видят какво става, но да не се отдалечават много.
Тръгнаха към двореца, където бяха повечето вождове. Там обаче нямаше с кого да говорят. Вождовете вече се бяха заели да се надхитрят. Поделяха си земите и именията. Боричкането беше кой на кого да е съсед и кое парче да вземе. Кварталите си ги бяха поделили още с нападението и нямаше сила, която да накара някой вожд да си изтегли бойците от място което беше заел.
Матао бе силно обиден и нареди на бойците си да се прехвърлят на другия бряг и да се установяват там. Другите племена на горяните също не с ебяха ориентирали добре и за тях бяха останали само бедни предградия и се оттегляха с каквото бяха докопали.
Матао дори бе заплашил Тамрин, че независимо кой ще надделее в битката за града, като дойде армията на Самадан, после няма да може да се опълчи на горяните и те пак ще завладеят града. Завличаха и много роби със себе си.
Тамрин не искаше да се избият помежду си още преди да са дошли войниците и го остави да си върви.
Хум и Као събраха надзирателите и им поръчаха кой зидове къде да преместят робите. Добре, че с робите никой от вождовете не се занимаваше и те посвършваха някоя работа.
Два дни никаква вест от никъде не идваше. Войската я нямаше никаква. Жени и деца обикаляха близките имения заедно с роби и довличаха в града каквото намерят за ядене.
На третия ден научиха, че горяните с много жертви едва са спечелили голяма битка, с някой си роднина на цар Самадан, който като научил за падането на града се обявил за цар на другия бряг.
Вечерта до града стигна конник, видял в далечината облаци прах. Това можеше да е конница, но коя конница? Тяхната, на Самадан, водена от сина му Самадур или на съседния цар Дидан, ако е научил за нападението на града от бягащите кораби.
На другия ден поради осезаемия вече недостиг на храна се решиха да оплячкосат каквото е останало и от по отдалечените имения. Привечер като се прибраха зачакаха със свити сърца.
На следващия ден се появи тяхната конница, а вечерта и принц Самадур с неговата.
Някой беше видял шествието по реката и беше донесъл на Самадур. Естествено е една армия да има съгледвачи. Преднината им беше от половин ден и от нощното време през което реката ги влачеше, докато Самадур и войските му трябваше да починат.
Града се сви и се затвори. Самадур не прие боя, когато тяхната конница излезе и го подгони. След пладне конницата се върна, но Самадур също се върна.
На следния ден, чак вечерта пристигнаха и колоните с войска. Цяла вечер бойци бдяха по новите зидове и барикади, но не се случи нищо. Като се съмна войниците се пръснаха и започнаха да готвят нещо. Сечаха дървета, дялаха и не бързаха.
Као бе толкова ангажиран по отбраната, че се откъсна от събитията. Вождовете явно пак се бяха съюзили, защото бойците им се включиха активно в отбраната. За лодките нямаше какво да мисли повече, защото в пристанището се появиха две лодки с войници и като подпалиха каквото можаха изчезнаха в морето, заедно с един кораб, който стоеше доста навътре. На Као му се стори, че кораба избяга от лодките с войници, макар платната му да носеха символите на цар Самадан, както и щитовете на войниците.
На следното утро войниците се строиха и нападнаха през най-широката улица. Дървените съоръжения които тикаха пометоха барикадите и спряха петдесетима крачки след това в един нов зид, преграждащ улицата. Понеже бойците побягнаха на време жертви почти нямаше.
Докато обаче се тълпяха в тясната улица, докато разрушат новия зид, се завърза луда престрелка с
