Тамрин се бе настанил в двореца на цар Самадан.
Веднъж го намери един от стотниците.
— Бъди здрав Као. Каза ми да ти се обадя. Аз съм стотник Мурал, ако ме помниш.
— Да. Здравей. — Као не го помнеше, но се сети.
— Каза да се обадя на теб или на Хум. Хум е на другия бряг.
— Да. — Као започна да се досеща. — Трудни времена дойдоха.
— Трудни. — тъжно каза стотника.
— Мислех, че пак ще се наложи да имаме някаква армия, а ти разбираш от военни дела.
Стотник Мурал се изпъчи гордо:
— Отдавна само с това се занимавам. Хум го помня като войник.
— Отиди по именията покрай реката и намери вожда Додо. Кажи му коси и че аз те пращам. Ако си женен иди с жена си и децата си. Няма да те оставят да умреш гладен. Вождовете рано или късно ще се спречкат и пак ще им трябва армия.
— Преди да се спречкат, може да дойде цар Дидан. — отбеляза стотника.
— Може и да е по-добре да дойде Дидан, отколкото да се сбием помежду си.Знаеш ли на къде тръгна цар Самадан?
— Към Итониа. — отвърна твърдо Мурал.
Као го погледна учудено.
— Къде се намира този град?
Мурал се засмя:
— Не е град, а остров. Намира се на половин ден с лодка срещу отсрещния бряг на реката. Малък остров със стотина козари и рибари. Докато е жив Самадан, ще е добре. Обаче принц Самадур после ще започне да ви напада. Буен и самолюбив е той и няма току така да се откаже от бащиния си дворец. и короната. Много разправии ще имате с него. Винаги ще се опитва да си върне Самад.
— Какво е Самад? Да не е града?
— Да. Така се нарича града и двореца.
— А как се нарича града на цар Дидан?
— Полдиниа.
— Мурал, какво им става на робите? Някак ми се виждат странни. Вождовете им раздадоха парчета земя да се прехранват, но има нещо в тях. Не са като преди. Нещо не ги прави свободни.
— Докато размахвахте копията, гледахте само войниците. Вие имате шамани. Мислите ли, че тук няма жреци. Наплашени са робите. Жреците казват, че посегателство срещу царя се наказва със седем години войни и неплодие на жени и ниви. казват още, че Боговете няма да пуснат душите на мъртвите да пият от свещената река и духовете ще мъчат живите и ще им пакостят.
— Добре Мурал. Когато дойда при вожда Додо пак ще си поговорим. Хайде със здраве. Аз сега съм тръгнал към лодкарите. да видя можем ли поправи лодките които подпалиха в пристанището преди да дойде принц Самадур.
Као тръгна към пристанището, но мина през двореца на Тамрин. Там вече вееше на пустош. Самия Тамрин се чувстваше по-добре сред племето си на лов. Сега бе отишъл да се сдобрява с Могун, защото другите вождове започваха да им създават проблеми и двамата пак се оказаха съюзници.
Као намери Емон.
— Имаш ли някакви хора? — попита го директно.
— За какво? — Емон го гледаше учудено.
— Нека прогонят жреците и робите да ходят при нашите шамани, ако трябва и на сила.
— Това ли е най-важното? — попита го Емон сънено.
— За сега това е най-важното. Повярвай ми. Между другото какво стана със сина на Хум. Намери ли го?
— Да. Жив е, но стрела му е извадила едното око.
Као не каза нищо. Знаеше, че малките които примамиха лодките в притока също са дали жертви.
При лодкарите намери Поо с двете си жени. Поо бе намерил отвлечената си жена и едно от децата си.
Чак сега до Као достигна плача на жените от града и племената, загубили в битките мъжете си и синовете си. За един миг му се стори, че стратега Као е бил глух за воплите. Сега човека Као ги видя как се изнизваха към гробището заедно, победители и победени да оплакват заедно мъртвите си и себе си.
Интриги
С течение на времето обществото придоби съвсем друга структура. Бившите роби работеха по парче земя, колкото можеха да обработват. Някои от семействата от племената също започнаха да обработват земя, а други се върнаха по горите и полята и продължиха да се изхранват от лов и риболов. Вождовете, настанени в господарските имения се пооткъснаха от племената и все-повече се ангажираха в разправиите помежду си коя нива и коя горичка на кой вожд да принадлежи. Сблъсъците за сега се ограничаваха до няколко синини и удари с тояга, но беше въпрос на време да се сбият.
Принц Самадур периодично напомняше за себе си, нападайки по крайбрежието и отвличайки хора. Цар Дидан за сега се ограничаваше да изпраща по стотина конника, да граби по границата и да пали ниви и села. Явно бе научил как е завладян Самад и никога не нападна с по-голяма войска. Държеше си войската близо до Полдиниа.
Съвета на вождовете като никога единодушен възложи на Емон да разкарва по границата с Дидан стотина конника. това даде резултат. Конниците на Дидан никога не влязоха в битка. Побягваха веднага щом видеха конницата на Емон и нападенията оредяха. Поне половината от конниците бяха от войниците на цар Самадан.
Чак сега започнаха да проумяват първите думи на цар Самадан. Конницата на Емон трябваше да яде от някъде, докато се мота около границата. Стражевите лодки, които обикаляха крайбрежието, за да намалят набезите на Самадур също трябваше да ядат. Стражите на Хум, които разгонваха бивши войници, сега разбойници наоколо също трябваше да ядат. Племената които се грижеха сами за себе си се бяха размили и размесили с робите. Земеделците се грижеха за земята си и ставаха все по-малко склонни да грабват копия и да се втурват на помощ един на друг. Вождовете държаха при себе си из именията по десетина войника, които бяха ангажирани повече във враждите помежду им, отколкото да пазят нивите и земеделците от разбойници и грабители.
Вождовете решиха земеделците да дават половината от реколтата на вождовете, а вождовете да дават половината от събраното на Магун за общи дела. Естествено шаманите и жреците си вземаха своя дял за да омилостивят боговете.
Всички интриги се въртяха около това което се даваше на Магун за общи дела. Магун не виждаше почти нищо от него, освен почит и поклони. С този дял се разпореждаше Тамрин. Понеже всичко потъваше, караниците все бяха около това. Као остана малко встрани и го позабравиха. Той се зае с имението. Бившите господари повери на Зак и да ги наглеждат. Надзирателя Ламур фактически управляваше от името на Као, ангажиран до сега с държавни дела. Сега обаче Као се зае с това и Пеа бе много щастлива, сега чакаше и дете.
Као като се помота из имението и се увери в лоялноста на Ламур. Въпреки всичко нивите растяха, а събрания данък намаляваше. Познаваше робската подлост. Земеделците криеха продукция и всяка реколта беше лоша. Винаги имаше мор по животните. Както бе тръгнало, за да си изхрани семейството, към което се присъедини и брат му Вава с Хара и детето им скоро трябваше сам да хване мотиката. Дълги нощи лежа буден до Пеа. На всичко отгоре и един самозабравил се младеж, син вожд от планинци започна да прогонва пастирите му от поляните край гората и да ги удря и замеря с камъни, преби няколко козари и отмъкна двайсет кози за нанесени щети. Гората била негова и поляните също.
Као се качи на един кон и отиде лично до племето с подаръци за вожда Додо. Оплака се и на стотника Мурал от нахалния младеж. После мина край лодкарите и се прибра. Не бе минал и месец когато се чу, че младежа е бил намушкан в града. Така го намерили сутринта в една улица.
През това време Као засели две семейства лодкари на брега на реката. За пореден път реши да се
