Итониа. Двата кораба на Самадур може и да не са миролюбиви когато го спипат сам с Пеа. Населението на Итониа му се видя поувеличено, спрямо разказите на моряците в Самад. Хората от селището въобще не бяха стотина, нито бяха козари. Принц Самадур кой знае колко хора беше отвлякъл за роби.
В морето Пеа се поуспокои и понапълня, стана по груба и жилава и чакаше трето дете.
Навлезе доста навътре в морето след Поса и остана доволен от вещината си във воденето на кораб. От морето излезе право срещу Полдиниа.
Още в пристанището след обичайния данък му направи впечатление явната промяна. Много оръжие и много войници. Бронза му се разграби независимо от цената. Печалбата бе добра. Нямаше кого да пита, много мълчаливи бяха станали полдинииците и се прибра на кораба. Завари войник на пост пред кораба си. Войника нито го спря, нито го попита нещо, но никой не приближи кораба. Видя и странен кораб, който го нямаше когато дойде и чиито символи не бе срещал. Имаше чувство, че той го е правил в ранните си години, само че огромен. Езика им не напомняше нищо познато.
Може би трябваше да отплува, но нито имаше къде да ходи, нито вятъра бе добър. Постоя няколко дни, да се похранят с прясна храна. Все пак купи от странния кораб дървено каче със странно съдържание — твърдо солено мляко. От млякото бе останал само белия цвят и с отвратителния вкус свикна за един ден. С това можеше да се търгува и мляко от кози имаха всички, само трябваше да разбере как се прави и да им поръча. Даде им и пет чувала зърно за още едно каче със странни черни и солени плодчета, колкото да ги заговори за сиренето. Преводача му обясни неочаквано подробно, защото поне тук нямало интерес към този продукт, а те умираха от желание да се похвалят и да му намерят пазар.
Плати на преводача и войника пред кораба му изчезна. започна да мисли за тръгване, когато се появи Поо с две лодки, сковани с яки греди, така, че образуваха едно цяло. Това пък никъде не бе виждал. На кого му е притрябвало да ползва лодки като сал, но Поо винаги го бе изненадвал, но сега бе надминал всички очаквания и с кривите си платна.
— Жив ли си човече? — провикна се Поо.
Явно добре му вървяха нещата.
Когато спря до него, леко сведе глава;
— Не е толкова весело. Тамрин нападна Поса.
— Не думай, аз бях там преди една луна.
— Разминал си се. Не зная дали усети. Дидан почина, наследи го синът му Гофар. Понеже имаха сведения, че Тамрин прехвърля армия с твоя каик, тук също събраха войска, но той нападна сина на Матао и като го уби тръгна към Поса. Много вождове уби Тамрин и сложи роднини навсякъде. Така поне се чува.
— Няма от къде да зная. — откровено му каза Као. — Ти как измисли това чудо?
— Видях нещо подобно далеч от тук.
— Какво има там?
— Крайморски селца, нищо друго, поне докъдето стигнах.
— Тия от къде са?
— Кой ги знае? Изскачат направо от морето, не следват брега.
— И аз ходих много надалеч.
— Хей ти, Као от Самад изгнаник. — на пристана стояха двама войници и един сановник.
Двамата улисани сега замлъкнаха уплашени.
— По волята на великия цар Гофар, син на мъдрия цар Дидан, прогласяваме волята му: „освобождава се от данък всеки, за всичкото оръжие което докара в Полдиниа“. Това е великото му благоволение.
— Благодаря на великия Гофар. — каза Као и се поклони.
Те също се поклониха и си тръгнаха. Поо и Као се спогледаха — Май става интересно. — каза мрачно Као.
— И доходно. — още по-мрачно допълни Поо. — Знаеш колко сълзи и кръв го чака народа. Не ти казах колко наши хора се крият по границата и из планините, защото докато ти кръстосваше морето, той вживя като цар и се развилня, докато накрая подгони и теб. Не знаеш и какво стана после, защото беше далеч.
— Кой се крие по границата?
— Семействата на половината вождове и кой-знае още колко хора. Обгради се със хора от своето племе и ласкателите на Самадан.
— Разбрах. Разбрах. Какво според тебе дири в Поса? Там няма нищо което да си заслужава.
— Не зная. Ти знаеш, но той може и да не знае. Може и да са му казали, че Поса е по-слаба и той се е полакомил да я ограби.
— Там пък какво има за грабене? Няма нито богатства, нито роби, нито селяните ще му дадат кой-знае какъв данък. Това е интересно!
— Разправят, че Самадур се е ориентирал там да граби, защото е село без кучета.
— Чувал съм какво ли не за него, даже, че и по море грабил кораби. Сега вече има два кораба.
— Щом тук се говори за война срещу Самад, Самадур ще дойде. — каза Поо. — Ще се опита да си върне Самад или поне да ограби каквото може и да накаже който докопа. Ако Тамрин има глупостта да подкара армията си към Поса, кой ще брани Самад. Робите ли?
— Ха! Поо, я ела насам!
— Какво? — Поо се приближи съвсем.
— Докато се боричкат около Самад, кой ще брани Итония? Колко от бежанците можем да съберем край границата? Сто, двеста?
— Ти си луд Као! Втори път така лесно град няма да превземеш, поне докато е жив Самадан.
— Не се знае колко е голяма алчността му. Свикнал е той да напада, не него да нападат. Ще се пробвам.
— Пробвай, ти си стратега!
— Итониа ми хареса, обичам островите от малък. Дълга е около осем хиляди крачки и поне три широка. Вода и гори има.
— Мисля да се разходя по брега, да видя колко хора мога да събера.. Ако се хванат на идеята ти!
— Да не си им отдумал. Казвай, че съм намерил земя, където да се скрият и да правят големи лодки и да ги крият по брега.
Као прецени колко зърно има и отиде при лодкарите. От далеч забеляза скелет на среден кораб, зарязан до брега, а лодкарите се мотаха около малки поръчки.
— За кого е недовършения кораб?
— А, остави. Заклаха го човека в една кръчма и сега няма кой да ни плати. На никого не му е до лодки и кораби. Три коня колкото кораб струват. Гофар няма с кого да се бие по море, конница събира.
— За колко време може да стане?
— Ако платиш, може и за две седмици, ама трябва да говориш с майсторите.
— А, не бързам, мисля да докарам остриета за копия от Радак и брадви. Цар Гофар не взема данък за оръжие и е много изгодно.
— Това е добре, ама ти не си ли от тях?
— Аз съм търговец! Кой ви докара цял кораб остриета и брадви? Сметки имам да разчиствам с Тамрин.
— Така е — патриотизма заговори в пълничкия чирак и тъмните му очи заискриха. — ела да те заведа.
— Майсторе — Као се обърна към един набит як майстор с кърпа на главата.
— А! Имам работа. После.
— За недовършения кораб искам да питам.
Сега майстора се обърна.
— Питай, ама да знаеш, че за по малко от петдесет чувала зърно няма и да го започнем. Материала отделно.
— Докато се върна от Радак ще го направите ли? Сега давам половината, другото, когато е готов.
— Ха сега глупости. Половин година ще се клатиш до Радак и обратно. До тогава ще сме измрели от глад. С половината само материал не можем купи.
— Материала ви е бил платен вече веднъж. Само за работата не сте си получили.
