наплашени. Първенците на Самадан като нищожно малцинство се ориентираха най-бързо към новата власт. Као обаче като владетел трябваше да бърза, защото бурята така или иначе щеше да дойде. Все някой ден Самадур щеше да се изсипе с главорезите си.
Както подобава, Као и двамата жреци трябваше да се обърнат към боговете за да търсят спасение за всички. За целта Као избра да се изкачат на единствения по-висок връх на Итониа. Катериха се два дни, придружавани периодично от местните козари, любопитни да видят новия владетел.
Жреците веднага преориентираха на по-преден план почитта към Ло. Сега трябваше да отидат с владетеля до извора на местната река, където ставаше великото тайнство, раждането на реката и един вид раждането на Ло.
След като им изтърпя церемониите около извора, Као пое нагоре към върха сам. Не бе най-добрата идея да тръгне в най-горещото време по обяд, но трябваше да се възвиси в търсене на път за себе си и хората си. Трябвашему прозрение. Трябваше му на всяка цена да се върне с някаква програма, която да обедини и мотивира хората и никой не можеше да му помогне.
Стина в почти до върха привечер и си направи леговище за през нощта. Дълго гледа звездите, докато му стана много студено и накрая се зави с кожената карта. Събуди се преди разсъмване. Хапна сирене и на развиделяване пак пое нагоре, по-близо до боговете в утринната мъгла. Около него бе мъгливо и влажно.
Когато стигна върха, под него плуваха облаци. Там където облаците свършваха, се виждаше само море. Виждаше се и познатия бряг на Самад и Полдиниа, дори се губеше в далечината извивката към бреговете на Поса. Там някъде между хълмовете се криеха и всички опасности от готвещите се за смъртна хватка армии на Гофар и Тамрин.
Као им обърна гръб и загледа безкрайното море. Велики и необятни бяха владенията на Ло, огромни, като необятен купол. Далеч, далеч, на почти цяла педя от хоризонта се виждаше мъгливо петно. Там сигурно имаше някаква земя.
Као колкото и да се взираше, не можеше да види нищо повече, но каквато и да е тази земя, бе далеч, много далеч и огромна. През това време мъглата се разсее и Итониа се раззелени под него с цялата си прелест. Видяха се и двете му корабчета, като орехови черупки в могъщите владения на Ло. Той стоеше осъзнавайки божието величие и се молеше със цялото си страхопочитание. Гризейки поредната бучка сирене един отблясък от далечината, където бе мъгливото петно, преди и там да се разсее мъглата му показа волята на Ло. Трябваше да поеме натам. Нямаше защо да държи хората тук, където Самадур можеше да се върне всеки момент и кой знае кой щеше да оцелее след клането. Разгъна кожената карта и отбеляза мястото. Отбеляза и каквото се виждаше под Полдиниа. Там също имаше някаква земя, от която сигурно пристигаше кораба, който бе оприличил на „разплетена кошница“.
На връщане към него се присъединиха жреците, после и другите от свитата. Сега по програма трябваше да Вземат вода от кладенеца на цар Самадан, от един от попътните хълмове и беше забележителен с това, че от него се носеше за церемонии свещена вода и не се разрешаваше на козарите да поят животните, за да не оскверняват благодатта на боговете. По традиция, царя или принца трябваше сам да слезе и да извади вода за церемониите. Като владетел, сега тази чест се падаше на Као. Мина му през ум, че може просто да не го изтеглят, когато слезе, но трябваше да изпълни задължението си на владетел.
Когато се спусна, не се виждаше е нищо. Као започна да гребе с паничка вода и да я налива в делвата, вързана с въже. Когато се умори от неудобното положение той се облегна назад и почувства, че в скалната ниша има нещо дървено. Напипа голям сандък. Опита се да го отвори, но капака бе залостен. този сандък нямаше как да бъде вкаран тук, сигурно бе сглобен на място.
Као допълни делвата с вода и извика:
— Дърпайте! После ми спуснете брадва.
Позабавиха се, но му спуснаха ведро и във ведрото брадва. Као доста се мъчи в теснотията докато разчука пантите на сандъка, накрая отметна капака и усети хладния метал вътре. Започна да гребе каквото ома ида пресипва във ведрото. Така изтеглиха девет ведра. Не им каза, че е свършил и накрая изтеглиха и самия него. Дружината бе омагьосана, това бе съкровището на цар Самадан. Значи Као не ги бе излъгал! Намериха го!
Когато се прибраха в селището радостта бе неописуема. Као остави една трета за себе си и една трета за хазната, другото разпредели между всички хора от Итониа. Така всеки бе съпричастен и дори до сега Самадур да имаше някакви поддръжници, вече нямаше да ги има.
Веднага изпрати единия си кораб да търси земята, която бе видял от върха, а другия за Радак не толкова за стока, колкото да примами недоволни калфи и обедняващи майстори. Нареди и на няколко от бившите роби, които му изглеждаха по-будни да пробват да направят сирене.
Двата кораба се върнаха почти едновременно. Поса не бе паднала. Тамрин бе поуграбил селата и трябвало да се връща, защото по планините на границата с Полдиниа започнали стълкновения. Другия кораб обиколил голям, много голям остров и не видял там жива душа. За пореден път ли му помагаше Ло? Всичко се подреждаше добре.
След намирането на съкровището на цар Самадан вярата в Као се бе засилила. Никой не възропта да се изостави Итониа и да се преместят на новия остров. Разбираха, че Самадур ще се върне и ще бъде страшен в гнева си. Почти всички се съгласиха да се преселят, освен някои от престарелите местни козари. Отново някои от отвлечените роби поискаха да се завърнат при близките си. Као ги събра в къщата на цар Самадан и им каза:
— Разбирам ви, но и вие ме чуйте. Не съм против да се съберете с близките си. Всеки от вас получи дял от съкровището. Дял който е достатъчен да откупите жените и децата си, ако са роби. Дял който е достатъчен да ги издирим и докараме при нас. Помислете дали след като се разчуе, няма да бъдете убити и ограбени и тогава по никакъв начин няма да можете да помогнете на близките си. Ако някой иска да си замине или да избяга, аз трябва да го спра защото всички знаете къде отиваме. Това заплашва сигурността на останалите и един ден ще доведе бандити, грабители и принц Самадур. За нас е справедливо дори да убием човек, но да запазим останалите.
Никой не възропта. Сведоха глави и излязоха. Као бе наясно, че някой сте се опита да избяга и да отиде при семейството си. Разбираше го, но трябваше да го предотврати и за това първи заминаха към новата земя, наречена Лодара бившите роби. После започна изселването на бегълците и местните, на стоката и добитъка. Као замина от последните, но корабите продължиха да се връщат и да мъкнат каквото може, докато един ден не видяха корабите на Самадур. Тогава просто обърнаха и побягнаха по вятъра. Самадур ги гони до мръкване. Щом се стъмни, обърнаха настрани и навътре в морето. На другия ден никакви кораби не се виждаха и на по-следващия също, чак тогава поеха към Лодара.
Лодара
Третото дете на Као, Толо се роди на Лодара в спокойни и мирни времена. Заредиха се години на градеж и брадата на Као започна да се прошарва не от грижи, а от мъдрост и периодичните пристъпи на ревност на Пеа. Корабите му се рояха, наедряваха и натежаваха. Изкачаха от морето сутрин и изчезваха в мрака вечер, криейки старателно местонахождението на Лодара и мъкнеха хора и още хора. Докарваха и изсипваха бедняци и бежанци от разправиите по познатите брегове, а товареха зърно, сирене, сечива, вино, кожи и мед.
Следяха от далеч според това какво се говореше по пристанищата враждите и съюзите на царете. Когато един кораб не се завърна, Као започна да ги изпраща по три. На два пъти в Поса и Радак срещаха кораб на Самадур, но сам срещу три не посмя да нападне, а и местния цар не искаше да изпусне редовен и полезен партньор в търговията, независимо от претенциите на Самадур. Когато свърши войната в Полдиниа имаше и претенции на Тамрин да ги задържат като крадци на негово имущество, Гофар ги държа месец на кея под стража, после тихомълком ги пусна. Не искаше да изгуби основния снабдител на армията си.
Най-после му остана време да се порадва и да гледа как растат Лора, Лохим и Толо, които се гонеха и пищяха колкото цяла Лодара, и Пеа чакаше дете отново.
Въпреки всичко което вървеше от добре към по-добре, Као настояваше пред боилите си да заделят повече за въоръжаване. На петата година покрай брега се довлече един кораб тип „разплетена кошница“. Нищо не им се разбираше от езика и никакъв преводач не намериха. Все пак този ден трябваше да дойде
