— Това теб не те засяга. Ти искаш кораб.
— Аз и така мога да стигна до Радак. Там само с виното ще купя кораб като този.
— Ами от там си го купи. Петдесет чувала зърно казах.
— Имаш го зърното. Ето ти и една брадва за тебе. — Као му подаде едно острие за брадва.
Майстора се поколеба, взе острието и го опипа.
— Малко е. — каза майстора и понечи да му го върне.
— Цял комплект инструменти от Радак давам, за себе си ги пазех, ако стане нещо в морето, две кози коля и двадесет мяха вино давам, когато е готов. Толкова.
— Малко е, ама става. С два кораба ще потеглиш за Радак след две седмици.
Поо тъкмо се върна, когато кораба бе почти готов. Може[е да му се сложи палуба и да се доизпипа, ама на тая цена повече не можеше да се иска от лодкарите.
Докато лодкарите още ядяха козите и пиеха вино, след като бутнаха кораба на вода, Пеа, жените на Поо и децата пълнеха чували с камъни и пясък, а Као о Поо ги мъкнеха в кораба, чак докато съвсем се стъмни. Као завърза кораба за своя и отплава навътре, доста на вътре, където брега едва се мержелееше. Нямаше за какво да ходи до Радак. Корабите му бяха два, но празни. Нямаше какво да продаде, за да купи стока. През това време жените ушиха платна от похабения плат за новия кораб и платнище, което да го пази от дъжда, ако завали.
Мярнаха се мачти, но всички отиваха в Полдиниа и никой не напускаше, освен кораба от незнайната страна, който приличаше на разплетена кошница.
Ненадейно се появи Поо.
— Едва не се сблъсках със цар Самадур покрай брега. Дори на кораба си носи корона.
— Цар?
— Цар! Цар на Итониа и съюзник на Гофар. Двамата келеши нямат нищо общо с мъдростта и искат да се бият с другия лудак Тамрин. Съюза им ще е от ден до пладне. Самадур има около двеста и петдесет главореза събрани от изметта на пристанищата и сто и петдесет войника. Видях ги всичките. Прав беше Као, сега е момента.
Двата кораба и катамарана на Поо свърнаха към брега и започнаха да се пълнят с уплашени бежанци. Където имаше лодки, ги вързваха на въжета след корабите. Гледката не беше нова нито за Као, нито за тях. Стовариха се на Итониа право до селището.
Оказа се, че в селището има двадесетина престарели бойци и петдесетима въоръжени надзиратели. Козарите бяха пръснати и ако се съберяха, само те можеха да ги пометат, ама не се събраха.
Цар Самадан също бе жив, но береше душа и не беше в съзнание. Това поне научиха от заловените по полето роби. Прибързал е Самадур да стане цар.
Као не искаше да се бие. Не беше за битка с тези жени и деца. Поо с десетина младежи и трите съда пое към брега за още хора и добитък.
— Хей вие. Няма да ви нападам. Не ме интересувате. — провикна се Као. — Всички чухте как цар Самадан ми обеща ако му доведа принцовете, да ми даде злато колкото тежат.
Отсреща мълчаха.
— Проверете в къщата му! Ако златото не е там, значи го е скрил някъде из острова. Не ме интересува нито селото ви, нито жените ви. Дошли сме да търсим златото към онзи връх. Когато го намерим, ще си го поделим. Който го намери, мой човек, войник или роб, дори дете, получава половината за себе си.
Хората на Као се пръснаха из пущинака.
Тези от селището не смееха да излязат. На следващия ден изнесоха на една поляна близо до селището няколко излъскани бронзови сечива и дълго ги размахваха, после ядоха и танцуваха.
След обяд в търсенето се включиха и заловените роби и надзиратели. Вечерта пиха вино и се веселиха, но по-далеч от селището.
На другия ден се включиха и роби от селището, даже и козари да търсят съкровището.
Привечер научиха, че цар Самадан е починал още по обяд. Као реши неговите хора също да го почетат. Отбраната на селището се разпадна и когато след смрачаване Поо доведе малкия флот пълен с хора и животни.
На сутринта погребаха цар Самадан с почести. Као застана до двамата жреци и по начина по който го почете, даде да се разбере кой командва вече. Веднага след погребението разпредели набързо терена на острова без да гледа кой е роб, кой местен козар и кой от неговите. Събра младежи за войска също без да се интересува кой какъв е бил до вчера. Младежите трябваше да се обучат да стрелят с лък и да мушкат с копие за месец и после да служат през седмица.
Определи и третина данък. Въпроса беше да изкарат годината, за да се прибере данъка.
Отбра по желание от местните младежи десет човека да служат на корабите му и им сложи по двама от рибарите за командири. Някои от отвлечените искаха да си ходят, но като им обясни каква война ще пламне всеки момент, ги убеди да изчакат. Нямаше и намерение да ги пуска. като поживеят, можеше да се опита да им докара близките или дори да ги пусне да си ходят, но когато събере достатъчно хора. За сега хора му трябваха. Трябваше и занаятчии да примами.
— Как сега да те наричаме, а Као? — попита го Поо. — Все нещо трябва да кажем на народа.
— Да питаме жреците?
Жреците се довлякоха пъргаво за възрастта си, щом ги повика. Те бързо разбраха промяната.
— Как ще се титуловам като владетел на Итониа?
— Не може да си цар! — отсече стария. — Ти си знаеш, имаш ли царска кръв и благословия.
— Вие какво мислите.
— Вие казахте „владетел“, ваше величество.
— Добре! Аз, владетеля на Итониа ви позволявам да ме прогласите на народа ми, по благословията на цар Самадан и за изпълнител на волята му както всички чухте от самия него.
— Чухме ваше величество.
Церемонията бе кратка и хората си хапнаха доволни от новия си владетел.
Пеа не се побираше в себе си в ролята си на владетелка.
— Миличка, не се вживявай! — предупреди я Као. — Ти вече беше владетелка на едно имение. Сега нямам дори толкова. Раздадох всичко. Остана ми само къщата на Самадан, но не искам да живея в нея. Давай да си направим дом, както другите. Къщата на Самадан нека бъде за приемна на владетеля. Аз искам дом.
— Нали ти си владетеля? — учуди се Пеа.
— Аз съм Као, Пеа. Работя като владетел. Това ми е работилницата. Ще сложа двама стражи и един писар на входа и толкоз.
— Щом няма да пазят тебе, защо ще стоят там денем и нощем?
— Пеа, Пеа, това е много важно! Те ще пазят властта.
Пеа го гледаше изумена.
— А, напомни ми, като събера по-старите войни за два дни следващата седмица, да направят складове и житница. Те знаят да въртят меч. Нека младите махат мечовете. Разходи се малко. Ей там накрая мисля да си направим къща.Огледай!
— Као, ти си различен. Говориш ми не като човек, а като стратег.
— Свиквай Пеа. Аз трябва да мисля не само за себе си, а и за всички. Аз ги доведох и им обещах убежище. Няма повече да занимавам тебе с това, нали назначих дванадесет за войводи.
— А приятеля ти Поо?
— Какво Поо. Пръв войвода е! Имение му дадох със залив удобен за пристанище, точно срещу нашата къща ще бъде, отсреща на залива. Ще е добре да го задържа да ми служи. Цена няма той, но трудно ще го удържа.
— Е, ти си владетеля, аз ще нагледам децата.
Као я придърпа и я погали по видимо наедрелия корем.
Итониа
За седмица нещата се поустановиха. Хората не бяха много, робите бяха слушливи, а бежанците
