доста жертви от двете страни. Войниците превзеха и околните къщи, но също с цената на допълнителни жертви. Притиснати робите също взеха да се съпротивляват и постепенно се изтеглиха в съседния квартал.
Войниците разчистиха зида и продължиха напред, след още петдесет крачки пометоха следващата барикада и след още петдесет пак опряха в зид. Као наблюдаваше това от покрива на една господарска къща близо до двореца. Не бяха познали от къде ще нападнат войниците, но все пак имаше по пътя им още един зид.
Понеже на другите участъци не се виждаха никакви войници, стовариха допълнителни части покрай пътя на войниците към двореца, въпреки протестите на Хум.
Тогава се зададоха петдесетина войници от към реката и атакуваха в движение, без особен устрем и бяха спрени. Един пленен ранен войник им каза, че са разбили горяните на другия бряг и те се разбягали, но нямали време да ги гонят и доизбият. Зададе се нова петдесетица и напъна на друго място.
В края на краищата войниците пометоха и последния зид и стигнаха двореца. След кратка битка, робите които защитаваха двореца скочиха от зида и се изпокриха в околните къщи. Самадур си превзе двореца и пръстена около него пак се затвори. Конницата му се разположи на пристанището. Барикади запушиха всички улици водещи към двореца.
Никой никого не нападаше няколко часа. Всички бяха забравили за цар Самадан, докато вратата на двореца не се отвори. Двама роби изнесоха трона на три крачки пред вратата и пак се скриха. Цар Самадан грохнал и прегърбен излезе сам и седна на трона си. Вратата зад него се затвори. Зад него вратата се затвори и залости и само размърдването на лъковете зад зида издаваше живот.
Борби
Цар Самадан поседя доста дълго, стоя, стоя и каза високо:
— Няма ли поне роб да пратите, някой да ме чуе какво ще кажа на народа си?
По една барикада се изкатери първожреца Фаху и след дълги усилия дойде при Самадан.
Двамата роби изнесоха още един стол и за него и се пак се скриха зад вратата.
— Фаху, първожрец на победителите. — представи се той и седна.
Самадан го оглежда дълго и без да става каза:
— Поклон победителю. — замълча дълго. — Доста смърт и кръв видяхме. Време е да се спре. Въпрос на време е замъка да се предаде или отново да се колим. докато не остане никой жив. Предлагам да спрем до тук.
— Робията няма да се върне — извика Фаху. — Такава е волята на боговете и така ще бъде!
Могъщ рев на одобрение екна от страната на града.
— Всичко се промени и никога няма да е същото. Сега вие определяте правилата. Дойдох да преговарям за живота на сина си и живота на войниците. Няма смисъл да се избиваме повече. Предлагам да преговаряме с вашите вождове. Мисля, че си струва да спестим много човешки страдания. В двореца няма храна. Рано или късно войските които оцеляха и са в двореца трябва да излязат и да си пробиват път към именията. Вашата храна също ще привърши. Вероятно войските ми ще успеят да излязат от града, тогава ще започне дебнене, преследване и избиване. Хаосът ще донесе само глад и смърт за всички. Нека спрем до тук.
— Тогава се предайте! — гордо заяви Фаху.
— Това е несериозно — бавно каза цар Самадан — войската все още е силна и конницата на пристанището почти не е засегната. До седмица ще има още толкова войска отвън от именията до които не сте достигнали. Аз няма да искам да се предавате или да сложите оръжие. Нека само спрем да се избиваме и да договорим мира с вождовете докато робите приберат реколтата. Ще има достатъчно и за вас.
— Май си пропуснал да разбереш, докато беше запрян в хамбара, че вече няма роби. Твоите роби са наши жени и деца. — Фаху го гледаше злобно. — Сега не са вече твои роби и никога повече няма да бъдат. Това се свърши. Предайте се или ще ви уморим от глад и ще ви избием. Боговете са с нас и ние ще победим все едно с колко жертви. Никога повече няма да се оставим да ни ловите като животни и да ни отвличате като добитък. Никаква войска няма да ти дойде на помощ. На другия бряг твоите поддръжници бяха избити и до довечера от стотината войници които не успяха да влязат в града няма да има и помен. Царуването ти свърши.
— Добре — съгласи се цар Самадан. — Тогава нека семейството ми напусне града с кораб, а аз ще разпусна войската. Нека поне занаятчиите мирно се върнат по работилниците си и войниците при семействата си.
— Да те пуснем и после да се върнеш с войска ли искаш?
— Нямате как да ме спете. Щом дам сигнал, корабите ми ще дойдат. Искам само да се размине с по- малко кръв. Оставете ме да си отида мирно със семейството си.
— Ще предам думите ти на вождовете. — сухо каза Фаху. На практика всички чуха разговора и няма ше какво да предава.
Цар Самадан се изправи и тръгна прегърбен към вратата на двореца. Никой не излезе да прибере трона му.
Почти веднага се изви струйка дим с която даваха сигнали. Двете лодки с войници след доста време доплуваха до пристана. от морето се зададоха и два кораба. Корабите обаче не влязоха в пристана. Дълго и упорито оглеждаха града, след което единия, който преди това избяга от лодките с войници вдигна платна и започна да се отдалечава. Другия го гони известно време, после се върна и влезе в пристана. Цар Самадан, принц Самадур, жени и доста войници се качиха на кораба, а някои и на лодките завързани с въже за кораба и отплуваха.
— Ако се върнете, ще избия децата ви! — Провикна се Тамрин. Не му отговори никой.
Вече се смрачаваше.
Тогава Тамрин се провикна към двореца:
— Хей вие вътре. Имате цяла нощ да излизате един по един и без оръжие. На сутринта който е още е вътре ще му падне главата.
Пак никой не му отговори.
Цяла нощ бойците стояха по барикадите. Нарядко излизаха войници и се предаваха. Държаха ги в един обор до сутринта. По пладне взеха да ги пущат един по един.
Као го разбуди жената на Бенлад, която се молеше на Пеа да стигне до него.
— Као, Као, Застъпи се за мъжа ми. Не зная дали е жив, но разправят, че убивали пленниците.
— Не се безпокой, ако не е убит, ще го отърва. Само ако някой роб му има зъб лично на него, може да го убие. Нашите бойци няма да го убият. као провери в обора, но там стояха само няколко стотника. Бенлад го нямаше.
— Поогледай убитите и ако не го намериш, излез да го търсиш извън града. Там също има стотина войници. Кажи им да се разотиват. Всичко свърши. Тамрин каза да не убиват войниците, които са без оръжие. Или по-добре ти върви извън града. Аз ще го търся тук.
Жената колебливо тръгна.
— Кой от вас е роднина на царя?
Никой не помръдна.
— Те си заминаха. — обади се един по-възрастен. — Ние, които служихме за един хляб останахме.
— Стойте в града когато ви пуснат и ми се обадете след ден два, или по-добре търсете Хум. Няма да съжалявате.
Войниците които бяха извън града се разпръснаха. Занаятчиите се прибраха. Някои тръгнаха незнайно на къде, а други се юрнаха да плячкосват.
За голяма радост на Као Бенлад се върна с жена си.
Постепенно племената и робите започнаха да се пръскат из равнината около града, а който бе изоставил деца, родилки и болни тръгна да си ги търси към планината.
Вождовете не се чувстваха добре в града. Постепенно всеки от тях се установи в някое имение и разположи племето си наоколо. Града взе да опустява. Као настани Пеа в имението, където някога бе роб, макар да бе доста в страни от племето си. Той обаче често си намираше работа да ходи в града, където
