Поо се натресе в тях с такава сила, че двама войници паднаха във водата. Поо също цопна в реката от удара.
Саловете начоколиха лодката, а стрелите на войниците свършиха. В края на краищата лодката с войниците успя да се отскубне, но без няколко весла нямаше кой знае колко по-голяма скорост от тях. Тамрин нареди всички да тръгнат веднага и да гребат, а лодките да се помъчат да я догонят в преди мрака. Поне отначало като, че ли не ставаше нищо, после двете пленени лодки начело с Додо започнаха да я настигат. Као ги загуби от погледа си. За негова изненада Поо го настигна с лодката си. Као се зарадва истински, макар, че Поо не беше от хората предразполагащи към особени симпатии.
— Добре ли си? — извика му Као.
— Добре съм, добре че скочих, иначе щяха да ме направят на таралеж от стрели.
— По добре озостани и пази кервана отзад. Благодаря! Ти свърши добра работа.
— Ако си бях свършил работата, сега нямаше да ги гоним, но направих каквото можах. В тъмното и да има друга лодка, не се знае на кого ще се натъкне, тъй че няма значение къде ще съм, но ще изостана.
Посред нощ от другия бряг се вдигна олелия в едно крайречно село. На брега наизскачаха хора с факли и на техния фон се виждаше лодката на войниците. Челните лодки бяха подминали и Тамрин нареди едно малко племе на горяните да се заеме със селото, а другите да продължават. Докато преминаваше салът на Као покрай селото видя само как някои от робите, усетили къде е силата в момента замеряха войниците с камъни, а други изчезваха в тъмнината, докато нови и нови салове спираха до брега.
Само си пожела нещата да се развият добре и селото се скри от погледа му. Града трябваше да е вече съвсем близо.
Част 2
Градът
[???]
На разсъмване се видя, че са близо до града. Не посмяха да плуват още по близо, защото се страхуваха да не дойдат лодки с войници и да ги попилеят. Вече бяха видели какво прави само една лодка и куража им намаля. Все пак лодките им с бойци стояха по надолу и пазеха да не се появи враг, докато саловете изсипваха хора на брега. После бутаха саловете обратно в реката, да ги отнесе течението и да направят място за нови салове.
Хум разпределяше хората по вождове без да се интересува кой от кое племе е и не слушаше протестите на вождовете:
— Бързайте! Бързайте! — крещеше той страховито. — Освободете брега! Заминавайте след вожда. Бързайте. Стоп. Вие вече натам, ето го вожда вървете към него.
Щом се събереше множество, което според Хум бе достатъчно, поредния вожд заминаваше към някое от околните села.
Као тръгна с една група предимно от горяни, но имаше и планинци, и горни поляни, дори едно семейство от неговото село. Отправиха се към имението в което той беше роб.
По полето робите тъкмо започваха работа и като видяха колоната от бойци, жени и деца, побягнаха към имението и се скубчиха пред господарската къща.
Няколко млади бойци прибягаха зад имението. Заловиха няколко човека, които се измъкваха отзад и ги подкараха към селото.
Бойците се струпаха срещу робите и зад тях от зашумената пътека продължаваха да извират жени и деца.
Вожда Матао излезе напред, изпъчи се и изрева:
— Вече не сте роби! Кой ще се присъедини към нас?
Робите стояха мълчаливо и не помръдваха.
— Какво стоите? Грабвайте мотиките и убийте господаря си.
Робите стояха и се споглеждаха, но не помръднаха.
— Вие накъде хукнахте? — обърна се Матао към раздърпаните господари. Матао избута Као напред. — Този познавате ли го?
— Бягахме към града. — отвърна господаря. — В смутно време може да ни убият. Уплашихме се. Не сме лоши хора. Као, кажи му, че не сме лоши хора. Ще помогнем с каквото можем. Ще ви нахраним. Вземете каквото искате и храна вземете. Као, кажи му, че не сме лоши хора.
— Не е лош човек, вожде Матао, нека го наглеждат жените да не избяга и да им каже къде е храната. Сега позволи ми вожде да накажа няколко човека.
— Давай.
— Излезте! — Заповяда Као.
Колебливо петима се измъкнаха от групата на робите.
— Милост Као! — казваха един по един и свеждаха глави.
— Ти също! — Као посочи човека с отгризнатите пръсти и той се сви и излезе послушно. — До днес бяхте роби, от днес сте ловци. Напуснете веднага имението и тръгвайте към гората без нищо да вземате, от лов ще живеете и куче няма да имате никога. Без куче ще ловувате. Само ако видя куче при вас, лично ще ви убия. Вървете.
Као се огледа:
— Ламур, приятелю, удари им по три тояги за последно и хвърляй робското въже.
Петимата се втурнаха да бягат, а Ламур ги подгони с тоягата.
— Вие, мъжете! — Као се обърна към останалите роби. — Грабвайте вили и мотики и тръгвайте с нас, докато не съм обърнал копието, да ви покажа какъв надзирател щях да бъда. Бързо!
Робите се разтичаха да се въоръжават, а племето се пръсна да търси храна.
— Като свирна тръгваме всички! — изрева Матао.
От къщата излезе Ламур с лъскаво копие.
— Заповядай Као, това е подарък. Копието на господаря. Знаех си, че ще се върнеш да отмъстиш за кучето си. Хубаво куче беше.
Као взе копието, разгледа го и го върна на Ламур.
— Хубаво ти е копието и си е твое, ти сам си го взе. Не се обиждай, но аз си имам свое. Хайде да хапнем, че като го зная Матао, наяде ли се той, тръгва веднага и никого не чака. Ще трябва да тичаме подире му. Послушай ме, намери си семейството и го вземай с нас. Хайде.
Привечер колоните наближиха покрайнините на града. Зад две от колоните се виждаха стълбове дим. Самите колони представляваха шарена картинка от бойци, роби, жени и деца.
Когато се събраха няколко колони движението съвсем се забави и на хиляда крачки от града спря, а отзад напираха други колони.
Отпред стояха бойците. Као бързо се ориентира къде е Тамрин, по най-голямото скубчване.
Емон нервничеше, опасявайки се, че петдесет конника можеха да ги пръснат като пилци и да изколят сума народ.
— Дръжте се на купчини и не се пръскайте! — крещеше той. — Къде ти е копието? Веднага го взимай и да не съм видял човек без оръжие.
— Къде е Хум?
— Кой го знае. — отговори злобно Емон. — Ако сега не ни изколят, ще дойде.
— Хайде да вървим при Тамрин, да видим какво ще реши. — каза Као. — Магун къде е?
— Не го чакай, удавил се стареца на двайсет крачки от брега. Така поне ми казаха.
Тъкмо Као се замисли кой ще балансира властта на Тамрин.
— Май не е много сигурно — неочаквано каза Емон — Онази колона която приближава май го носи седнал.
Као напрегна очи. Съвсем жив си изглеждаше, а този който стърчеше с една глава над другите нямаше начин да не е Хум.
Нападение Когато се събраха повечето вождове, Тамрин първо попита:
— Хум, какво става на другия бряг?
