оттатък езерото да приготви някои ястия за един голям пир, който устройваше баща му. Тогава старият комит се опита да я отмъкне в стаята си, та Мойсей я наби безмилстно и веднага я върна в Охрид. Погнусен от тоя спомен, Самуил се повърна и се спусна по стълбата надолу.
— Той ей сега ще си дойде, негова милост — сподири го примамващият глас на гъркинята.
В двора го пресрещна Радой:
— Ами време е за обед, го-господарю. Я къде е слънцето… — Самуил му подаде кожената торба с парите и мина край него. Радой го последва и като видя накъде се насочва, продължи умолително: — Те още воюват и кой знае докога. Превземат стената, но аз умирам за един залък…
Оттатък все още се чуваха прегракнали гласове. Когато Самуил и Радой излязоха от крепостта през другата врата, войниците на Мойсея вече нападаха самата крепостна стена. Водеше ги пак Мойсей Мокри с изтеглен меч. Самуил се спря да погледа, зад него — и Радой. Слугата пак не изтрая:
— Ду-душица не е останала в тях. Претрепали са се да тичат чак отдолу…
Всичко това се виждаше отдалеко, долавяше се и в задавените викове на войниците. Самуил следеше навъсен безполезните им усилия. Мойсей не ги жалеше, но не жалеше и себе си. Малко по-късно той се приближи към брата си. В едната ръка държеше тежкия си шлем, а в другата — дълга тясна кърпа, с която бършеше потното си чело; дългият му меч, отпуснат от сребърната закопчалка, се влачеше по земята. Спря се срещу Самуила разкрачен, по лицето му не се виждаше нито изненада, нито любопитство, той чакаше да заговори пръв по-малкият брат. Самуил каза:
— Не виждам тук целия ти полк…
— Разбягаха се — отвърна троснато Мойсей. — Останаха само тия. Петдесет и двама. Има още двадесет и двама на стража из града. И началници още девет души. Това остана от целия полк. Осемдесет и трима.
— Защо тъй? — попита Самуил и като почака един миг, сам си отговори: — Ти ги държиш прекалено строго.
Мойсей захапа алената си долна устна — не идваха бързо думите му, после отеднаж избухна, по лицето на Самуила пръснаха капчици слюнка:
— Войникът е войник! Той трябва всичко да издържи. И насън да държи меча в ръката си. Бягат. Храната не им стигала. По-голяма плата искат. Ще ги избеся! При богомилите бягат. По горите.
Двамата братя се качиха в комитското жилище на втория кат и влязоха в готварницата. Посрещна ги Калипсо. Тя се боеше от близките на Мойсей и най-вече от най-младия му брат. Разтича се да им сложи обеда, виждаше се, че се бе поприбрала, намазала се бе с белило и червило, въртеше очи и глезено кривеше устни.
Щом се нахраниха, Самуил пожела да влязат в някоя от стаите. Калипсо побърза да им запали огън.
Огънят се разгаряше бавно, а в тази стая отдавна не беше палено. Самуил притегли едно столче до самото огнище, седна и протегна ръце към белия чад, към съскащите синкави пламъци. Мойсей все току назърташе ту през едно, ту през друго от прозорчетата на стаята — следеше какво правят войниците му оттатък и кога ще излязат пак на учение.
Самуил като че ли едва сега виждаше отблизу живота на Мойсея и него самия. По-старият брат беше храбър войник, предаден на военното си поприще, беше едър, силен, красив мъж. В него се таеше и буен гняв, а разумът му беше по-слаб от едрото тяло, от гневливото му сърце и не можеше да обуздава, да спира ни опасния му гняв, ни ръката му. По-старият брат бе забъркал някак целия си живот. Изпуснал бе и полка си. Живееше бедно — баща му, старият комит, беше голям скъперник спрямо него. Дребно беше и бедно всяко нещо в живота му. Ето и тая жена… Самуил го обичаше и го жалеше, но сега реши, че Мойсей нямаше други предимства пред него освен старшинството по рождение, което бе дошло само по себе, по божия воля. Самуил никога и с нищо няма да обиди по-стария си брат, но той, по-старият, трябва да върви след него.
Мойсей пристъпи към огнището и взе да побутва главните с дългия ръжен. Няколко прегорели главни рухнаха, рухнаха след тях и други, дигна се цял облак от пушък и искри, та широкото огнище не можеше да го поеме. Мойсей ядно захвърли ръжена.
— Ти бързаш — каза по-младият брат и се настани по-удобно на столчето, сложи ръце на колената си. Той продължи: — Кажи да разпуснат за днес войниците или остави ги там сами да се занимават. Искам да останеш с мене, маме ние с тебе важен и много важен разговор.
Мойсей се загледа в него, сви вежди, лицето му придоби съсредоточен израз — бавно, постепепнно, както бяха бавни и мислите му.
— Ще ида да ги разпусна до утре — каза сговорчиво той и излезе.
Когато не след дълго Мойсей се върна и седна срещу брата си край огнището, Самуил продължи:
— Войникът, брате Мойсее, е също като нас. Човек. Ти го караш цял ден да се блъска, а той и не знае защо се блъска. Той трябва да знае защо се труди и мъчи. Така е с всеки човек. Ти държиш войниците си и гладни, лошо облечени. Затова бягат. И всички ще се разбягат.
Мойсей следеше напрегнато всяка негова дума. Самуил млъкна, за да чуе отговора му, и чакаше търпеливо. Най-сетне Мойсей каза:
— Те много да не знаят. Те са повечето селски люде. Какво има да знаят. Войници. Да не седят без работа. Да не преяждат, да не препиват. Зли бесове влизат в тях.
И царството не дава много нещо за тях.
— Да не седят в безделие и да не забравят, което е нужно да знаят като войници, но не ги карай да се питат защо трябва да се блъскат по цял ден. Войникът трябва да бъде и сит, и добре облечен, и стоплен, а когато трябва да понася глад и студ, да знае, че иначе не може.
Мойсей наведе очи, възелът от бръчки между веждите му бавно се отпусна, лицето му се разведри. Самуил продължи:
— Тъкмо сега ни трябва войска, брате Мойсее. Ти трябва да събереш целия си полк и аз ще събера моя. Ще съберем после и други полкове. Ще поведем с нас също болярите и войводите. Ще тръгнем към Великия Преслав с голяма сила, за да наложим там своята воля. И това ще бъде за общо добро.
Мойсей слушаше. Възелът между веждите му отново се показа. По-младият брат говори още дълго за Преслав, за войската, за това, което бе обладало сега неговия ум. Той не каза всичко, а и сам не знаеше как да изкаже всичко. Млъкна и пак зачака отговора на по-стария брат. Мойсей въздъхна:
— Да бъде, както ти казваш…
Не, това не беше пълен отговор, не беше неговият пълен отговор. Самуил чакаше. Бавната мисъл на по-стария брат работеше усилено, той помръдваше алените си устни и току прокара широката си ръка по цялото лице, по гъстата си къдрава брада.
— Аз не разбирам много от тия работи… — започна той с глух глас, после се извърна към брата си, подпря ръце на колената с извити навън лакти, дигна глава и като че ли цял се разтвори: — Като те слушам, и мене ми става всичко ясно. Ти умееш да говориш. Добре. Ще те слушам, ако си по-малък. То моята работа е мечът. Другото — ти.
Самуил се приведе към него:
— Сега тъкмо мечът е най-нужен. Но човек винаги трябва да знае накъде да го насочи.
— За това… ти, ти ще мислиш за това. — Той дръпна грамадния си меч, тупна с него по каменния под: — А меча — ето го! Ти само кажи.
Самуил сложи ръка на коляното му:
— Брате, аз ти вярвам.
— Ти само кажи.
Самуил притисна едрото му, кокалесто коляно:
— И никога няма да забравя, че си мой по-стар брат.
Сетне Самуил притегли към себе си кожената торба, която бе взел преди това от слугата и бе оставил на пода. Подигна я и леко я удари о каменния под — чу се къс, глух металически звук.
— Това са парите на комит Никола Мокри, баща ни. Премислих и ги донесох. Нужни са за работата ни, но не са премного. Нужни са ни още пари.
— И мене ми са нужни пари — рече Мойсей. — И пари, и всичко.
