— Знам. Виждам.
— За полка ми дават малко от управлението. Храна, облекло и… Така се бе разпоредил старият. Той самият ми даваше още по-малко. И царската ми плата не е голяма.
Самуил повтори:
— Знам. Но за тия пари тук ще поговорим и с Арона, и с Давида. Да знаят и те. Общи са тия пари. Оставил е баща ни и други вещи, негови и на майка ни. Остави ни и голям имот. Аз ще кажа: всичко да бъде най-напред за общата ни работа.
Мойсей отвърна небрежно:
— Нека бъде.
Самуил остана да живее в комитския градски дом.
Калипсо още в първия час се разтича да му подреди стаята, но той я спря:
— Радой ще се погрижи за това.
— Но, господарю… нареждането на стая за живеене е женска работа.
— Не. Мене Радой добре ми служи. Той и няма какво друго да върши. Не му се бъркай.
Самуил би желал да освободи и брата си от тая жена.
Рано на другия ден двамата братя поведоха намалелия Мойсеев полк към града. Те яздеха на едри, добре стъкмени коне начело на полка, след тях пристъпваха войниците, наредени в две редици и в пълно въоръжение, а отстрани вървяха, прихванали мечовете си, другите началници. Войниците бяха се постегнали — излъскали бяха копията, щитовете, ризниците и мечовете си, но бяха зле облечени и обути. До късно предната нощ бе стоял Самуил във войнишките помещения, а с него и Мойсей, докато войниците туриха в ред облеклото и оръжието си, доколкото беше възможно. Макар началник на полка да беше по- старият брат, той остави да се разпорежда и младият, радваше се и се чудеше на всяко негово начинание. Но когато тая сутрин яхнаха конете си, Самуил мина на лявата страна, за да личи, че пръв от двамата е по- старият брат.
Полкът се спусна долу и мина бавно през по-оживените градски улици и стъгди. Това необичайно раздвижеше на полка съживи и смути целия град. Охридчани отдавна не бяха виждали толкова войска и в такъв ред. Преди близу година в България бе навлязъл с голяма войска Светослав Киевски. Дочуваше се тук за голямата сила на русите, за война оттатък Маторие гори13, надойдоха оттам и бежанци. Уплашиха се людете за живота и имота си, за близките си, които бяха изпратили с войската, но това не продължи много. Руски войски не дойдоха по тия места; върнаха се и тукашните полкове и плакаха само тия, чиито близки бяха оставили кости по далечните бойни полета, а те тоя път не бяха мнозина. Бежанците от изток се размесиха и се загубиха между тукашните люде; бежанци от изток идваха по тия места и преди и повечето бяха от по-горните, които бягаха насам, подгонени от приближените на царя и, още повече, на царския вуйчо и опекун Сурсубул. Тия дни се разчу и вестта за смъртта на цар Петра; биха камбаните на всички църкви, служиха се панихиди и заупокойни молитви, в „Света София“ служи на два пъти сам митрополитът. Дойде и смъртта на комит Никола Мокри. Пак биха камбаните по всички църкви. Ала народът не се разтъжи ни за царя, ни за комита. Минало бе това време, когато царските празници и тържества, раждания и умирания, победи и поражения дигаха на крак целия народ. Това бе през времето на първия български цар Симеона Велики, както го наричаха, и най-много през по-късните години на царуването му, когато ходи и би ромеите пред самите врати на Цариград. Наситил се бе и преситил народът български на царски тържества и празници. Не познаваше вече радост и гордост от цар и царство още от дните, когато по тия краища ходеше светият учител Климент, който учеше людете на добро и на всякакви знания, защитяваше простия народ от злодеи, от недостойни големци и управници. Чуваше се, че цар Петър, синът Симеонов, бил добър и благочестив цар, но неговите големци и управници ограбваха и мъчеха бедния народ от негово име.
Изстинали бяха сърцата на людете за цар и царство. Нямаше на какво да се радват и с какво да се гордеят. Страх и омраза изпълваше сърцата на бедните люде, омраза или погнуса, или пък безразличие и към царство, и към царски люде, към всякакви царски повели и знаци. Между бедните и най-бедните живееха малко по-добре само ония, които намираха начин да угаждат на силните, но те бяха малцина — с какво може да се хареса толкова бедният човек? Тук, по Охридската област, людете на това бяха доволни, че комит Никола, макар да не беше най-добър царски заместник, не беше поне и най-лошият от царските велможи. Вземаше и той за царя и за себе си, но правеше и добрини; ще накаже, но понякога и ще прости. Не се нажали много бедният народ, като чу за смъртта му, а повече се уплаши — кой ли ще дойде на негово място и дали няма да бъде по-алчен и по-зъл от него. Народът познаваше и четиримата му синове, но дали царят няма да издигне друг някой на негово място? А сега нямаше и цар…
С такива мисли следяха охридчани движенията на Мойсеевия полк из града и повече със страх, отколкото с любопитство. Излизаха по вратите на къщите си, на работилниците и продавачниците, излизаха и по улици и гледаха смутени. Само децата, които, според природата си, търсят игра и забава във всяко нещо, се събираха около войниците, ходеха на големи ята подир тях, а някои и бяха надигали пръчки и тояги, както те своите копия.
Веднага след като мина обедният час, Мойсей и Самуил, яхнали отново конете си, следвани от един десетник и шестима войници, се отправиха към ниската каменна сграда на данъчното управление, където беше и областната съкровищница. Двамата братя слязоха от конете си в двора на управлението и влязоха в сградата, а пред тясната желязна врата застанаха двама стражи с дългите си копия.
Главният побирчия бе отишъл да обядва у дома си и още не беше се върнал, но братята завариха помощниците му. Самуил не ги остави да се съвземат от голямото смущение, което обхвана царските служители при внезапното посещение на комитопулите, и направо попита:
— Какви пари има в ковчезите на съкровищницата? А хранилищата пазите ли добре?
Помощниците на главния побирчия бяха видели стражата пред входа на управлението и бяха уплашени, но единият можеше да надвива страха си, а другият не можеше.
— Това знае само главният побирчия. И за парите, и за хранилищата — отговори първият помощник. — Ние…
— Не лъжи — прекъсна го Самуил Мокри, пронизвайки го с очи.
Неочаквано Мойсей излезе пред брата си и удари първия помощник през лицето:
— Куче!
Самуил не показа недоволството си от постъпката на своя брат, а премести поглед върху втория помощник и попита:
— От нас ли ще криете?
— Няма да крием — отговори бързо, с разтреперани устни вторият помощник и продължи: — То е царска тайна, господарю, но от вас ли ще я пазим… В ковчезите имаме четиридесет и две либри злато и сребро. Така е записано по книгите. А хранилищата… и за тях всичко е записано по книгите.
— В ковчезите ли е цялата тая сума?
— Това не знам, господарю.
— Кога сте пращали за последен път пари или стоки в Преслав?
— Отдавна не сме пращали в Преслав ни пари, ни… Тия пари отдавна се пазят тук. То пише по книгите — побърза да добави вторият помощник. — Старият господар, баща ти, царство му небесно, не даваше да се праща в Преслав, а те оттам все искат. Старият господар…
Самуил го прекъсна:
— Дай тук всички книги. Покажи.
Вторият помощник се разбърза, извади от разни дупки и ниши в дебелите стени цял куп свитъци от пергамент. Тъкмо слагаше той последните няколко свитъка върху ниската масичка, и откъм вратата се чу дрезгав глас:
— Какво става тук?
Беше главният побирчия. Самуил Мокри се извърна към него и мълчаливо посочи с ръка постоянното му място в горния ъгъл на стаята. Побирчията мина с бавни, несигурни стъпки през цялата стая и застана в ъгъла си. Той беше нисък, около петдесетгодишсн мъж, с голяма кръгла глава, та калпакът му от вече проскубана лисича кожа стоеше несигурно и смешно на самия й връх; беше шишкав, закръглен, с къси ръце,
