с мургаво, широко лице, с големи, кръгли очи, които просветваха в сянка под дебелите му черни вежди. Той бе побледнял и мургавината не можеше да скрие промяната по лицето му, а повече я издаваше, но иначе побирчията се държеше спокойно. Той чакаше и Самуил каза:
— Нужно ни е да знаем какви суми има в ковчезите на съкровищницата и какви стоки се пазят по хранилищата от царските данъци.
— Това… — започна главният побирчия и тихо се изкашля, за да оправи прегракналия си глас. — Това е царска тайна. Аз мога да я открия само на тоя, който стои по-горе от мене.
Самуил рече:
— Царят умря, умря и комит Никола. Сега тук, в Охрид, над всички стоим ние, синовете на комит Никола Мокри.
— Когато един цар умре, на негово място идва друг, господарю. Когато един комит умре, на негово място друг комит ще дойде.
Самуил го погледа един миг, смръщи вежди:
— Избери: ще бъдеш ли и занапред главен побирчия или да кажа да те пуснат в езерото с камък на шията.
Лицето на побирчията побледня още повече, но той не се колеба дълго:
— На твоя отговорност, господарю. Аз не мога да се боря против твоята сила. В ковчезите на съкровищницата има тридесет и две либри златни и сребърни пари. За хранилищата всичко е записано по книгите.
— Имаш грешка, главни побирчио. Според книгите в ковчезите има повече пари.
Главният побирчия погледна с големите си очи единия, после другия си помощник и пак се обърна към Самуила:
— Аз знам по-добре от книгите какво има в ковчезите и по хранилищата, господарю. Нели се дава за войската, нели се дават и плати. Последните пари, които изпратихме по повеля на комит Никола Мокри, царство му небесно, в Преслав, не са записани в книгите на управлението.
— Кога беше то? — попита тихо Самуил.
— Преди пет месеца.
— А защо не са записани тия пари в книгите?
— Така нареди комит Никола Мокри, царство му небесно.
— Ти лъжеш, главен побирчио. Искаш да се скриеш зад мълчанието на мъртвия. Но ние не сме дошли сега, за да те съдим. Сега искаме от тебе да ни предадеш каквото има в ковчезите до последната парица. Да кажеш какво има и по царските хранилища. Сега над твоята глава няма по-големи заповедници от нас и ти сам премисли какво трябва да сториш. Но ние нямаме много време да те чакаме.
Не се колеба много и сега главният побирчия, поклони се и рече с примирителен, покорен глас:
— Нека бъде твоята воля, войводо. И бог вижда, и людете тук виждат, аз не мога да ти се противя. Ще ти предам всичко, до последната парица. До последната капка, до последното зърно и влакно.
Докато се стъмни тоя ден, Самуил Мокри взе целия град и цялата охридска крепост в ръцете си. Това не беше трудно, щом като Самуил заедно с брата си държеше войската, колкото и малка да беше тя. Той избягваше да заплашва и да предизвиква, но всеки трябваше да види и да признае, че сега, когато старият комит бе умрял, той и братята му излизаха пред всички. Митрополит Висарион, който се бе върнал от манастира на приснопаметния отец Наум, където се бе отбил на връщане след погребението на комит Никола, изказа желание да отслужи на другия ден, неделя, панихида за починалия комит и молебен за достойните му синове. Самуил схвана угодническата мисъл на митрополита, но и сам помисли, че така ще се обяви пред всички в охридската съборна църква първенството на четиримата братя, та даде съгласието си и помоли панихидата и молебенът да бъдат най-тържествени.
Същия ден, малко преди стъмване, в града се върна и Арон Мокри заедно с управителя на охридската крепост Петър Чурило, войводата Крагуй и тисящника14 Удина; те също се бяха отбили в манастира и пиянствували там до днес, пили и по пътя, та бяха още пияни, като затропотиха с конете си по градските улици. Самуил и Мойсей ги срещнаха на стъгдата, дето беше разположен полкът. Колкото и да беше пиян, Арон долови, че присъствието на войската тук не беше случайно, а бидейки и невъздържан, още повече сега, в пиянството си, развика се с гръмлив глас:
— Ха… Какво сте дигнали тая войска! Ромеите ли ще биете, или в Преслав ще въздигате нов цар! Ами ето мене въздигнете, къде по-достоен…
Самуил улови коня му за юздата и го издърпа встрани. Притиснал с коляно коляното на пияния си брат, той изсъска в ухото му:
— Ако не можеш да се сдържаш, ще те затворя!
— Я гледай… — дръпна се Арон.
— Ще те затворя! — повтори близу до лицето му Самуил.
— Уловил си ти здраво мечката за ушите — рече Арон с омекнал глас и се усмихна накриво. — Е, ще видим.
Те обърнаха конете си към другите конници. Самуил каза:
— Да вървим горе на вечеря.
— Къде горе — дръпна се пак Арон. — Аз си имам тук свой дом!
— Добре — отвърна по-младият брат. — Тогава заведи ни в твоя дом и ни дай да вечеряме.
Арон обърна коня към своето жилище. Подкараха и другите след него. Самуил поизостана и пошушна нещо на един от стотниците, който стоеше там и чакаше заповеди.
Жилището на Арона Мокри беше хубава сграда на високи основи. Входната врата беше в широка ниша, подпряна с две мраморни колони, и се влизаше в дома по няколко също мраморни стъпала. Къщата изглеждаше някак чуждинска; истинският й стопанин ходил по франкските страни отвъд морето и я направил, като се върнал от там, но сега живееше другаде. Когато конниците спряха тук, дотичаха слуги и отведоха конете. Арон Мокри въведе гостите в жилището си. Малко след това пред къщата спряха десетмина войници и мълчаливо насядаха край стените й. Вече се смрачаваше.
Арон настани гостите си в една широка стая с розово боядисани стени и висок бял таван, насечен на малки ромбове; две врати свързваха стаята с вътрешността на къщата, а трите й тесни, високи прозорци с многобройни разноцветни, също тъй ромбовидни стъкла гледаха към неголяма градина. На средата на стаята беше сложена дълга, ниска маса, а около нея бяха наредени меки столове с широки облегала. От тавана се спущаше над масата на дебела верига кован железен полилей. В единия отсрещен ъгъл беше сложена грубо издялана от бял мрамор статуя на гола нимфа с уродливо едри гърди, кокетливо извърната назад, а в другия ъгъл се виждаше също тъй издялан от мрамор сатир, втурнал се да гони нимфата с протегнати ръце и чудовищно дебели, разкривени устни. Между двете статуи зееше широко огнище.
Когато влязоха шестимата мъже, в стаята беше здрачно; белееха се само двете статуи в ъглите и таванът отгоре, в разноцветните стъкла на прозорците тлееха размесени, неясни светлини. Арон Мокри изпляска с ръце, нададе дрезгав вик:
— Светлина!
Ала и без това двама чевръсти слуги вече влизаха с пламтящи запалки и сръчно запалиха едно след друго кандилата па провесения над масата полилей. В стаята светна, шарените стъкла по прозорците потъмняха, ясно се откроиха в ъглите двете бели статуи. Друг слуга хвърли в огнището цял наръч сухи дърва и бързо пламна там буен огън. Влязоха и други двама слуги, още юноши, и взеха връхните дрехи на гостите, шлемовете им. Арон посочи масата с широко движение:
— Разположете се. Аз скоро ще се върна.
Излизайки, той махна с ръка на Самуила:
— Ела за малко.
Те минаха през неголямото преддверие и се спряха пред все още светлеещите прозорци, които гледаха към улицата. Арон попита с несдържано възмущение:
— Какви са тия войници пред къщата ми?
Самуил погледна през прозореца и рече:
— Прати им нещо да хапнат, да сръбнат. Да се постоплят.
