— Ще ти дам. Почакай.
Той стана бързо, но Самуил го задържа с ръка и също стана:
— Не сега. Отивам и другаде. Няма как да ги нося.
— Нямаш ли торби на седлото си?
— Торбите на седлото са за воински вещи, болярино.
— Нравиш ми се ти, войводо — каза Млечок строго.
— Ще дойдеш горе, да видиш за какво ще харчим сребърниците ти.
— Аз вече знам какво става по тържищата и по работилниците.
— Бъди жив и здрав, болярино.
Авакум Млечок го последва с бързите си, къси стъпки, изпрати го чак на двора.
Самуил яхна бодро коня си и се спря по-нагоре, пред къщата на Янкул Побит. Това беше най-голямата къща в цял Охрид, на три ката, с прави каменни стени и малки прозорчета с дебели железни решетки. Влизаше се в нея по висока, двойна, също каменна стълба и направо във втория кат — за първия и за третия кат имаше вътрешни стълби. Дворът зад нея беше обграден също с висока стена, та цялата къща приличаше на твърдина посред града. Излязоха тук двама слуги да посрещнат Самуила, взеха коня му, а когато влезе той в къщата, двамата войници застанаха горе, на площадката пред входната врата. Слуги посрещнаха Самуила и в преддверието на къщата; един от тях го поведе за най-горния кат, отвори пред него тясна врата от прави дъбови дъски, ковани с широкоглави гвоздеи. Всичко тук беше просто и здраво. Боляринът Янкул Побит посрещна младия си нечакан гост застанал прав в една неголяма и почти гола стая. Той беше висок и рус, около четиридесетгодишен мъж, с несъразмерно малка глава на дълъг, як врат и големи сини очи с едвам видими, светлоруси, смръщени вежди. Гладката му коса стигаше до рамената, оставена беше да расте и не много гъстата му брада. Облечен беше боляринът с кожухче без ръкави, препасано с широк колан, дългите му нозе бяха обути в беневреци от груб тъмносив вълнен плат. Богатствата на Янкул Побит бяха и големи стада овци, които лете пасяха по Шар и Бистра планина, а зиме слизаха по топлите полета. Но силата на Побит не беше само в богатството му; той самият се смяташе, пък и други го смятаха за втори човек след комита в цялата Охридска област, за втори царски наместник. Людете се бояха от него и го почитаха, а като легна болен комит Никола Мокри и после като се чу за смъртта му, мнозина твърдяха, че Янкул Побит ще го замести. Побит отиде на погребението на Мокри с мисъл, че е негов заместник, искаше да го видят людете там, а той пък видя четиримата му синове. Като се върна от погребението, могъщият болярин се затвори в яката си къща с гняв и злоба към синовете на умрелия комит и чакаше да се изясни небосклонът откъм Преслав. Дочуваше той сега, че синовете на Никола Мокри се опитваха да заместят баща си, но, то се знае, новият цар ще реши кой да бъде негов заместник в Охрид. С такива мисли Янкул Пмбит посрещна Самуила и го гледаше с леден поглед. Стана нужда пръв да проговори гостът:
— Поздравявам те, болярино.
Чу се и силният кънтящ глас па Янкул Побит, като че ли някъде от дълбините на широките му гърди:
— Поздрав. Що те води при мене, войводо?
Самуил знаеше за притезанията на Побит спрямо комитското място, но не знаеше докъде стигат те. Янкул Побит сякаш очакваше людете сами да се досещат какво млсто и какъв сан му се падат, а Самуил нито помисли за това, когато реши да дойде при него. Той отвърна:
— Води ме важна работа. България ме води при тебе, болярино.
— Готов съм да те чуя — рече Побит и белите му вежди се смръщиха още повече.
Едва сега, пред затвореното му лице, Самуил виждаше, че бе сгрешил, като бе влязъл в тая къща, но не искаше да се връща, след като бе прекрачил прага й. И с тая мисъл продължи той разговора си:
— Аз може би сгреших, болярино, че дойдох при тебе, но ще ти кажа защо дойдох.
— Говори, войводо — прокънтя още по-издълбоко гласът на Янкул Побит.
— Ние четиримата братя заставаме на мястото на покойния ни баща и така ще бъде, докато седне в Преслав нов и достоен цар. Но ние няма да чакаме новия цар със скръстени ръце, а ще управляваме Охридската област с мисъл и грижа за цялото ни царство. Ти и сам знаеш, доброто в царството ни е много малко, а злото сто пъти по-голямо. Ние решихме да турим ред в нащата област и да помогнем с всички сили на новия цар. Боляринът попита вече нетърпеливо:
— А какво искате от мене?
— Ще отделиш от овците си за войската, ще отделиш и вълна, и кожи. Трябва да храним и да обличаме войската, а тя е на първо място за царството ни. Нужни са и пари, искаме и пари от тебе.
Побит приподигна презрително широките си рамена:
— Аз съм болярин и царски хилядник. Дълг ми е да събера, да въоръжа и до хиляда души, но то може да стане само по царска повеля и по моя воля. Що ми говориш ти?!
— Така е, щом казваш — отвърна Самуил Мокри. — Но цар в Преслав сега няма. Ще събереш ти и полка си, когато стане време. Може да се поискат от тебе и два полка, но сега повече са нужни пари и всякакви други потреби за войската.
— Твойта войска ти ще си събереш, ти ще си я въоръжиш и нахраниш. Ти мислиш, че не знам що кроиш? Искаш да ти помогна! А ти си говорил против болярите. Вълци си ги наричал. Да не си от тия… богомилите безбожни! Пък аз и не знам кой е поставил вас четиримата на мястото на баща ви. Комитът не е цар, за да го наследяват синовете му.
— Ти не знаеш кой ни е поставил на това място, но ти не можеш да ни изместиш. Аз не съм богомил, но наистина има боляри, които са по-свирепи и от вълци…
Янкул Побит не го дочака да се изкаже:
— А защо си дошъл да искаш подкрепа от вълка? От мене нищо не чакай… Но ще млъкнеш ти, Мокри, щом се чуе глас от Преслав.
Самуил придръпна с едната ръка наметката си, възбледото му лице побледня още повече.
— Сега виждам — каза той, — че няма да е без полза идването ми при тебе, Янкул Побит. Ето така ще видим кои са с нас и кои са срещу нас. Иде време, когато всеки ще трябва да даде, каквото се иска от него: злато, овци, коне, вълна, а също кръв и живот. Ще дадеш и ти, не ще избегнеш. Аз дойдох при тебе с добра дума, болярино.
Той се обърна и се отправи към вратата. Побит нито се помръдна да го изпрати.
Щом излезе вън и яхна коня си, Самуил го обърна назад по същата улица, която се спущаше стръмно надолу. Както всички охридски улици и тая беше доста тясна между къщите и стените, които ограждаха малките дворове. Постлана беше с едри заоблени камъни, далеко надолу краят й допираше до стена от модро стъкло, гладко и едва светлеещо, а това беше езерото, в което се отразяваше високото синьо небе. Денят беше ведър и топъл — един от ранните пролетни дни, и се виждаше как всичко наоколо се радваше на животворната топлина. Много от прозорчетата по къщите бяха отворени, подаваше оттам глава ту жена, ту някое дете и гледаха те с любопитни, засмени очи младия конник и войниците след него; по голите още клони, които се протягаха над степите тук-там, подскачаха и чуруликаха врабчета, по улицата надолу се гонеха в игра две кучета. Минувачите по тоя час на деня бяха редки, но които срещаха Самуила, покланяха му се до пояс и после се извръщаха да го проследят с жадно любопитство — те познаваха най-младия комитопул, тия дни неговото име беше в устата на всички охридчани.
Вече към края на улицата той сви по друга една, още по-тясна улица. Тук, в началото й, беше къщата на болярина Никола Жарен. Самуил влезе и у тоя охридски болярин, но когато скоро след това пак излезе и се метна па коня си, той се проклинаше, че бе влязъл в неговия дом. Изпитваше чувство, като да бе ловил с ръцете си някаква гадина, която се извива и изплъзва между пръстите, вонеща и гнъсна. Жарен беше също около четиридесетгодишен мъж, уродливо дребен и мършав, а живият му измамлив нрав беше сякаш изписан по лицето му — издължено като лисича муцуна, но все пак човешко лице с дълъг нос, който всичко подушва, с тънки, непрестанно мърдащи устни, които изричат без глас скрити, коварни мисли, с мънички кръгли, черни очички, които всичко виждат. Той посрещна младия войвода с доземни поклони, въведе го в една малка стая и сам се разтича да почерпи с някакво вкиснато питие, въртеше се около него и сякаш не знаеше де да го сложи да седне от милост и драгост, от почит към сана му. Ала когато Самуил побърза да му каже защо бе дошъл, Никола Жарен побягна и се свря в един от ъглите на стаята настръхнал с цялата си дребна фигурка, като зверче, което пази малките си през дупката на хралупата. Очите му не пропущаха ни едно движение на войводата, устните му замърдаха още по-бързо, по той изрече гласно само една
