дума:
— Нямам.
Никола Жарен нямаше ни гори, като комит Никола Мокри, ни стада, ни рибарски чунове в езерото, но имаше злато, имаше сребро и даваше под лихва. Самуил тъкмо това му каза, без да повярва ни най-малко на късия му отговор:
— Ти дай повече и ще ти се плати лихва, колкото е прилично.
Мъничкият болярин се посъживи, излезе от ъгъла, но очите му продължаваха да следят движенията на младия воин, израза на лицето му.
— Пари аз нямам — повтори той. — Но ако някой рече да ти даде с лихва, ти с какво ще излезеш насреща, какво ще заложиш?
— Не искам за себе си.
— Щом искаш тебе да ти ги дадат, за себе си ги искаш.
— Събираме стоки и пари за войска, а тя ще пази и тебе.
— Хъъъ! — извиши тъничък глас боляринът като на смях, но лицето му остана все тъй дебнещо и затворено. — Аз сам ще се пазя. Аз съм и царски стотник.
Той мислеше за всемогъщата сила на парите си.
Самуил виждаше, че е излишно да говори повече.
Той подкара коня към къщата на болярина Данаил Къш. Стара беше тя, може би още от времето на Бориса Кръстителя, висока и цялата от грубо дялани каменни блокове. Влизаше се в нея направо от улицата, но пред тясната входна врата стоеше слуга, препасан с меч и с шлем на главата. Когато скочи Самуил от коня и пристъпи към вратата, въоръженият слуга му препречи път и попита, при все че познаваше младия войвода:
— За кого да съобщим на господаря?
Самуил помисли да го отстрани с ръка, но слугата стоеше тук по волята на господаря си и явно в дома на Данаил Къш се влизаше с церемония. Самуил каза името си, а слугата се обърна, бутна вратата и викна навътре с проточен глас:
— Войвода Самуил Мокри!
Някъде от вътрешността на къщата се чу друг, също тъй проточен глас:
— Господарят е още в спалнята сиии!
Въоръженият слуга пред вратата повтори:
— Господарят е още в спалнята си.
Самуил бутна слугата встрани и влезе в непристъпната къща на Данаил Къш. В мрачното, почти тъмно преддверие го пресрещна друг слуга с уплашено лице. Самуил попита бързо:
— Сам ли е боляринът в стаята си? Води ме, води ме при него!
Докато слугата се колебаеше и се озърташе, на една врата се показа сам боляринът. При слабата светлина, която идеше някъде иззад него, меко проблясваха златни везби по дългата до петите му дреха от чуждоземски морав плат, по широкия му тъмночервен пояс, по плиткото черно капе на главата му, което беше обточено по края с два реда бисери. Данаил Къш беше облечен в дреха на велик вътрешен болярин. Знаеше се в Охрид, че неговият прадядо Секул Къш е бил с полка си в помощ на Бориса, когато Кръстителят с огън и меч е налагал в Преслав кръста над идола; за тая му заслуга Секул Къш е бил прогласен за велик болярин и е стоял при княза години наред. Данаил Къш, внукът на Секул Къш, беше куц — дясната му нога беше изсъхнала, и никога не беше изваждал меч за царя и царството, ала носеше с голяма гордост славата и сана на дядо си, макар самият той с нищо да не беше ги заслужил. Той нямаше повече от тридесет и пет години, беше среден на ръст и мършав, с много бледо лице, та и сега се белееше то отдалеко в полутъмното преддверие, вкаменено от надменност. Самуил пристъпи по-близу:
— При василевса в Цариград може да се влезе по-лесно.
— Аз приемам гости само след вечерня — рече бавно, провлечено Данаил Къш, с глух глас.
— Не съм ти гост. Идвам по работа. Къде ще влезем?
Боляринът гледаше Самуила мълчаливо и не се помръдваше от вратата. И повтори:
— Аз приемам гости само след вечерня.
С две широки стъпки Самуил Мокри се изправи досам него, побутна го навътре в стаята:
— Влизай.
— Ти не си господарят тук — каза с голямо закъснение боляринът и беше толкова възмутен от постъпката на нечакания си гост, че се показаха румени петна по бледите му хлътнали страни. Но той и във възмущението си пазеше приличие.
Самуил затвори, без да се обръща, и остана там, подпрял с гръб вратата. Домакинът се отдръпна с куцата си нога на три равномерни стъпки към вътрешността на стаята, като че ли трябваше да спазва определено разстояние, и там замръзна в своята винаги една и съща поза.
— Ти — започна пак Самуил строго и нетърпеливо — по заслуги не твои, а на прапрадядо си, получаваш по една десета от данъка върху риболова в трите езера около Охрид, също и по Дрим…
— Не — прекъсна го неочаквано Данаил Къш, — Не прапрадядо, а прадядо.
— Нека бъде прадядо, все едно. Ти трябва да се откажеш от тая царска награда, която сам не си заслужил. Хранилищата и ковчезите на царството са празни.
Самуил млъкна и чакаше отговор. Дълго мълча и боляринът. Най-сетне Къш проговори и в глухия му глас прозвучаха плачливи нотки:
— Ще се оплача на царя от тебе.
— Нели знаеш: няма сега цар в Преслав. А тук, в Охрид, наместници на царя сме ние, синовете на комит Никола Мокри.
— Хък — изхлипа Данаил Къш. Лицето му изеднаж просветна и той добави задъхано: — В Преслав ще дойде друг цар.
Нямаше какво повече да говори Самуил със самозвания велик болярин.
Той се хвърли на коня си вън и се отправи към по-ниската част на града, където бяха тържищата и всички свърталища и продавачници на купците. Излезе на главното тържище и се спря пред големия житарски склад на Йосиф Клобурец.
Купецът излезе някъде откъм дъното на големия си склад, за да посрещне знатния гост. Клобурец беше над шестдесетгодишен мъж, но стоеше здраво на нозете си, едър и кокалест, с широка, гъсто побеляла брада чак до пояса му. Той не се зарадва много на госта си, при все че таеше мисъл и желание да се сродява с Мокрите. Лицето му придоби покорен, приветлив израз, но големите му очи гледаха бдително. Купецът посочи на младия войвода едно ниско столче край стената, дори се наведе да попридръпне столчето, а той самият остана прав. Самуил седна, покани и него:
— Седни, Йосиф Клобурец. — Старият купец сложи ръка на гърдите си, поклони се леко, но остана прав. Самуил настоя: — Седни. Не искам да стоиш прав пред мене, може да си по-стар и от баща ми.
Клобурец мълчаливо придръпна друго столче и седна, но някак по-далеч от войводата. После каза почтително:
— Той беше с две години по-стар от мене, царство му небесно.
— Здрави ли са стените на склада ти, дядо Йосифе? — попита Самуил.
Старият купец го погледна поучуден:
— Здрави са, как иначе.
— Да, как иначе. Това е склад. Хранилище. А колко по-яки трябва да бъдат стените на царството ни. Те пазят и нас людете, пазят и всичките ни богатства. Врагове ни дебнат от всички страни, а най-здрава стена за царството е войската. Така ли е, дядо Клобурец?
— Трябва да е така, войводо — отговори купецът предпазливо. — Аз съм купец и не разбирам много от царство и управа. За мене е това: да правя търговия, а войската и управата е ваша работа.
Старият купец разбираше и от царство, и от управа, но по своему. Той трябваше да плаща скъпо на царството и на управата, за да пазят търговията му, но колкото повече му искаха и му взимаха, толкова по- лошо го пазеха. Ходил бе той по търговия и в ромейските земи — и там беше същото.
Самуил продължи:
— Когато в царството е спокойно, ще върви по-добре всяка работа. И търговията на първо място. Помогнете и вие купците да умирим царството. После ще търгувате и вие по-добре.
