— Помагаме. Нели казахте да набавяме, каквото е нужно, и ние набавяме. Аз ви продадох пшеница и ечемик на цена добра за вас. Размених просо за вино. Като е за общо добро, аз отстъпих във ваша полза, доколкото беше възможно.
Той мислеше със своя търговски ум.
А Самуил каза:
— Докато имахме злато, купувахме. Докато имахме какво да разменяме, разменяхме. Сега царството иска от вас и злато, и жито, и всякакви стоки.
— Но това няма да бъде търговия, а ще бъде данък. Данъците съм си платил, а ти искаш от мене още, искаш да ми вземеш всичко. Жито нямам; разпродадох и размених всичко в това най-гладно време през годината. Дадох и на вас, колкото имах. Погледни: складът ми е празен, ти пък искаш от мене и злато, искаш да ме оставиш с празни ръце.
Купецът не мислеше за царството, мислеше за търговията си; такъв беше неговият ум. Далеч беше той от Самуила, от неговите мисли. Младият воин стана да си върви. Стана след него и купецът, да го изпрати. С поклони, но с недоверие и страх.
Самуил излезе от хранилището на Клобурец, но не се качи на коня си, а се отправи през тържището към една тясна и крива уличка, която започваше оттук; двамата войници вървяха близу след него и водеха коня му. Сподирен от много погледи, той сви по тясната уличка и се спря пред едно ниско помещение с надвесена стряха и широко разтворена врата. Някъде вътре се чуваше шумна врява, но щом се спря Самуил пред вратата, всичко утихна. Виждаха се през вратата неколцина люде и как всеки от тях се извърна насам. Между тях беше и купецът Жлътий, който веднага се приближи; беше още доста млад мъж с гладка черна коса, която покриваше ушите му, с очи също черни и живи, с румено лице, та никак не отговаряше на прякора му. Още като се приближаваше, младият купец гледаше втренчено Самуила, не свали очи и когато се поклони пред него от прага на широко разтворената врата:
— Бъди здрав, храбри войводо!
Той се изправи с отпуснати ръце и пак не сваляше очи от лицето на Самуила. В гласа му бяха затрептели сладникави звуци, угодническо беше и обръщението му. Самуил го гледаше мълчаливо. Купецът Жлътий търгуваше с всякакви стоки, разменяше постоянно, купуваше и продаваше, но не задържаше нищо в своята тясна и мрачна продавачница. Самуил виждаше лукавите му очи, лъжливото му лице, което отричаше дори и собствения му прякор. Младият воин махна неопределено с ръка — за поздрав към купеца или пък на мислите си, и се извърна. На няколко стъпки зад него стояха двамата войници с коня му. Той дръпна юздата и скочи на седлото.
Мойсей го чакаше на вече сложената трапеза в готварницата и щом го видя да влиза, викна на прислужницата си:
— Давай яденето.
Калипсо сложи на масата гърне, от което се дигаше гъста пара. Тя излезе, а двамата братя започнаха да се хранят мълчаливо. Самуил скоро остави лъжицата си, побутна паницата. Мойсей го погледна и нищо не продума. Едва по-късно, след като глътна последния си залък и след като изпи една голяма чаша вода, той каза:
— Дойдоха двама от войниците ти.
Самуил трепна:
— Къде са?
Мойсей посочи с глава:
— Оттатък. Почакай, заедно ще вървим.
Самуил стана, но в същия миг на вратата се показа Радой. На две стъпки зад него стоеше главният побирчия. Радой го посочи с палец през рамото си:
— Тебе търси, господарю. Може да не е сссварил да се наобядва…
— Идвам по работа — каза главният побирчия строго, като поглеждаше ту Самуила, ту Мойсея с кръглите си засенчени очи.
Самуил кимна към слугата си:
— Кажи на ония двамата веднага да дойдат. — И се обърна към главния побирчия: — А ти влез, да видим по каква работа си дошъл.
— Ида не за себе си… Научих, ходил си днес по някои от болярите и купците… Сега всички във вас гледат, а Янкул Побит е излязъл из града да се похвали как те е посрещнал. Аз познавам всички тия люде. Познавам всички наши боляри и купци и всички охридчани до един, познавам много люде и по цялата наша област, такава е моята работа. Тебе, войводо, злато ти е нужно и сребро и какво ли не още, щом си рекъл да събираш войска, но няма да намериш нищо по такъв начин.
— Седни, седни — прекъсна го Самуил и сам седна.
Побирчията се огледа за стол и също седна, свали калпака си, като че ли и сам знаеше, че проскубаният лисичи калпак стърчеше смешно на голямата му глава. Той продължи:
— Всички тия люде и който и да е божи човек няма да ти даде стоката си с добра дума. И колкото има човек повече, толкова по-трудио ще вземеш от него. Най-трудно ще вземеш от болярина и той, ако го притиснеш до стената, ще те прати при селяка, при парика си чак, от него да искаш, все той му е длъжен, все той не му е доплатил. Такъв е и купецът, но с купеца е по-лесно, той ще ти бъде нужен винаги и като му вземеш, ще бъдеш принуден и да му дадеш.
— Кажи — прекъсна го Самуил, — кажи как ще намеря пари и всичко друго, което ми е нужно.
Побирчията се наду цял от самоувереност, надебеля повече и гласът му:
— Каквото и да ти е нужно, то се взема, а не се иска, не се измолва. Ти, войводо, остави на мене тая работа. Баща ти, царство му небесно, никога не се оплака от мене. За пари е трудно, но стоки…
— Е как?
— Както винаги, когато е за царски нужди: ще разхвърлим нови данъци и ще ги съберем.
— Нели казваш, че не се взимат, не се събират лесно.
— Данъци се събират по-лесно, войводо. В името на царя. Със сила, войводо. — Той приподигна заоблените си рамена и каза с въздишка: — Няма друг начин, като е за злато и за имот.
Смръщил вежди, Самуил извърна поглед от него. Със сила! Той знаеше какво значеха тия две къси думи. Да вземеш със сила… Да накараш да ти служат със сила… Съживи се в паметта му далечен спомен. Беше пет или шестгодишен. Предният двор на бащината му крепост се изпълни със селяни. Той ги гледа от прозореца, дълбоко в стената, облегнал се на дебелата стена. Денят е слънчев и топъл, отворени са и двете крила на прозореца. Той вижда ясно селяните в двора, мнозина са те, но — чудно, лицата им като че ли са еднакви. Селяните са натъжени и уплашени, затова лицата им изглеждат еднакви. През вратата откъм вътрешния двор излиза баща му, а след него вървят войници и слуги. Селяните се отдръпват, отваря се широко място, но баща му се спира там и говори нещо сърдито на селяните, кара им се, маха с юмрук. Излиза на празното място един млад селянин и говори нещо с калпак в ръцете си, върти калпака, мачка го в големите си ръце. Втурват се към него войници и слуги, свалят го на земята и го бият с тояга, бият, бият, бият, газят го с нозе, газят. Сърцето на детето трепери, трепелят и ръцете му, и цялото му тяло, а войниците грабват друг селянин, свалят и него на земята, после трети селянин, четвърти… И бият, газят с нозе. Детето изпищява. Две ръце го грабват отдире и го дръпват от прозореца, то се вижда в прегръдките на майка си…
По-късно Самуил научи, че това било начало на селски бунт. Селяните секли дърва за господаря през цялата пролет и през цялото лято; не им останало време да поработят за себе си, да посъберат храна. Цяла пролет и цяло лято ангария. Той и сам ги видя — бяха се събрали да се оплачат пред господаря, а господарят заповяда да ги бият; в предния двор останали трима пребити от бой. Селяните отказали да секат повече дърва и се пръснали по селата си наоколо, пръснали се да си посъберат зимнина. Тръгнали по тях войници и слуги, пък и сам господарят. Преследвали ги като дивеч, биели ги и ги убивали, карали ги пак да секат дърва по горите, да ги превозват с чунове за града. Но една нощ на много моста по господарските гори пламнали пожари…
Тоя далечен спомен оживя сега в паметта на Самуил Мокри. И повлече редица такива спомени. Войниците и слугите на баща му често биеха селяните, за да ги накарат да работят за господаря, за царя, за да им вземат данъка, за да ги карат да гонят дивеча, когато господарят излизаше на лов, биеха ги, за да ги
