сърцето му. И на това, което същевремецно се противеше в него, той отговори с мислите си: „Дай почит на тия, които те почитат… Отдавай всекиму правдата, която му се пада и е негова…“ Той каза гласно:
— Тая нощ ще посрещнем възкресението Христово всички заедно в църквата. А после ще седнем на великденска трапеза пак всички заедно в голямата трапезария.
Пак се поклониха дълбоко пред него слугите му и войниците му:
— Да си жив, господарю… Да живееш, войводо…
Самуил мина между двете редици и влезе в предния двор; зад него се надигна глъчка и над всички гласове ое чуваше гласът на Радоя. А Самуил бързаше нататък, бързаше повече от всеки друг път, да види по-скоро жена си, детето си. Агата също бе излязла да го посрещне. Тя бе излязла в първото преддверие, а зад нея стоеше дойката с детето им на ръце. Приветлива усмивка озаряваше хубавото лице на Агата. И топлота долови той в гласа й:
— Добре дошъл… Чакаме те…
Всичко се променяше към по-добро, като по някакво чудо. Той се поклони пред жена си и взе ръката й, а би желал да я прегърне, па макар и в присъствието на дойката. Посегна да докосне и детето си:
— Здрави ли сте всички?
— Да — отвърна тихо Агата и му даде път. — Заповядай!
Влязоха в дневната стая на Агата; дойката премина с детето в съседната стая. Между двамата млади съпрузи настъпи стеснително мълчание. Слънцето грееше срещу стаята и по прозорците пламтяха цветните стъкла, насечени от оловените рамки на малки правоъгълници и квадрати — сини, червени, жълти; пъстър слънчев сяй меко блестеше и по пода. На една от стените беше окачено неголямо металическо огледало, в което тлееха също цветни светлини, както и на малката масичка под него, по няколко стъкленички и шарени кутийки с благоуханията и мазилата на Агата. Стаята беше пълна със светъл здрач, в него се преливаха няколко топли тонове, които озаряваха бялата, нежна кожа по лицето на младата жена, по малките й ръце. Светлата й копринена дреха тихо прошумоля, тя пристъпи и седна на едно меко столче край прозорците. Агата не направи нищо повече и седеше с отпуснати клепки, с ръце в скута. Дали не искаше тя да се отдалечи от него, не беше ли това старата неприязън към него, потисната сега, или пък беше страх от греховно съприкосновение днес, на Велика събота?… А той едвам се сдържаше да не я сграбчи в прегръдките си след дългата раздяла. Чувствуваше как се отделяше от нея познатата сила — сладостна мекота и топлина, замайващият дъх на тялото й, който го вълнуваше до задъхване, ала всичко това още повече го смущаваше. Тя негли отгатна мислите му, дочу сякаш бързите, отсечени удари на сърцето му.
— Може би си гладен…
— Не — улови се той за думите й. — Ядохме в чуна.
— Тогава влез в банята; казах да я затоплят.
— Но ти чакаше ли ме?
— Чаках те… — промълви тя и леко наведе глава, та той видя мъничката й шапчица на темето, обшита с бисери, видя и белия пътец, който разделяше гъстата черна коса на две лъскави крила, обхванали бялото й чело и нежните, едва поруменели страни. Тя подигна глава и рече със спокойно, дори строго лице: — Нели утре е Възкресение. Трябва да се окъпеш.
Той тръгна да се разхожда от единия до другия ъгъл и в сърцето му се надигаше яд: посрещна го тя чак долу на вратата, въведе го в стаята си, но ето сега иска да се изплъзне, да избяга от него. И така винаги, винаги… Между огън и мраз, в огън и мраз. Той се спря пред нея и я загледа с напрегнат, мрачен поглед. Тя седеше с наведени очи, но чувствуваше неговата близост — по бялата шия, по страните й се надигна гъста руменина. Самуил следеше промяната по лицето й, погледът му омекна и се замъгли, той облиза бързо засъхналите си устни м току посегна към нея. Агата в миг се изправи с уплашени очи, но руменината по лицето й се сгъсти още повече. Той я грабна и я понесе към спалнята.
— Ти си луд… днес… — пророни тя, но се отпусна в ръцете му.
Още през деня дойдоха в крепостта четирима иноци. Въведоха ги в готварницата, но те отказаха да ядат. Радой се навърташе все тук и вдишваше с разширени ноздри приятните миризми, които идеха откъм запалените пещи. Той изви към четиримата божи люде присмехулни очи:
— По-харно тъй… сега по-гладни. Ама довечера след църква, като седнем! Дванайсет тлъсти агнета се пе-пекат, светиня ви. Хе-хе-хе-хе…
Камбаната на крепостната църква започна да бие още преди полунощ и би, докато се събраха в църквата всички люде от господарския дом. Един от войниците остана горе на стражевата кула, но крепостната порта беше отворена, както бе наредил Самуил.
— Няма да влезе враг тая нощ — каза той. — А може да се отбие някой пътник в църквата или пък за един залък тая нощ…
Той застана между високите прегради на молитвения стол край дясната стена в църквата, а до него, в също такъв стол, стоеше съпругата му. Предната година през тая нощ бе стоял в същия стол баща му, в следващите столове край стената бяха стояли Давид, Мойсей, после и той, Самуил, и пак до него Агата; не беше дошъл за празника само Арон, не беше се подчинил и тоя път на волята на баща си. Сега столовете нататък бяха празни, а би желал Самуил да са тук и тримата му братя, както някога, когато бяха малки и на мястото на Агата стоеше покойната му майка…
Малката църква беше пълна с люде — мъже, жени, имаше и деца, прилепили се към майките си със светнали очички, и всеки държеше в ръцете си запалена свещ. Запалени бяха свещи и кандила по цялата църквица, блестеше позлата и сребро по иконостаса, по одеждите на двамата иноци, които служеха, а другите двама пееха от аналоите пред олтара, в дългите си черни раса. Четирите гласа на иноците ту се догонваха, ту се сливахя всички заедно и пълнеха църквата със стройни, сладки звучни песнопения. При започване на службата песните на четиримата иноци бяха тъжни и провлечени, ала все по-често и по-често се дочуваха в тях бодри звуци, радостни възгласи. Наближаваше тържественият час на възкресението.
Самуил Мокри слушаше като насън набожните песни. Той бе влязъл в църквата смирен и кротък, отпочинал след продължителното пътуване по езерото, облечен в нови, чисти дрехи. През последните дни в Охрид бе живял в голямо напрежение, недоспал и недоял от непрестанни грижи, в непрестанна душевна тревога. Ала още в чуна, в синия простор по водата, той почувствува как започваше в него едно проясняване и като че излизаше вече на открит път. След това сякаш всичко беше подредено да поддържа и засилва в него това чувство на разведряване, на по-голяма сигурност — още другият Радой, който го посрещна пръв на брега на езерото, посрещането, което му направиха людете от крепостта, неочакваната приветливост и кротост на жена му, та дори и пристигането на четиримата иноци, които бяха дошли да служат в крепостната църква. Той беше у дома си, между свои люде. Седяха двамата с Агата горе в стаите й, тя свири на арфата си и пя на майчиния му език песни, които му звучаха загадъчни и тъжни, сетне поиграха, посмяха се с детенцето си и така ги завари звънът на църковната камбана. Вън ги посрещна топла пролетна нощ, високо звездно небе и долу — огромното, тайнствено светлеещо в здрача огледало на езерото. Сега тук, между своите люде в малката църква и при тия познати лица, озарени от трепетливите пламъчета на свещите… О, всичко ще се свърши добре, всичко ще върви добре и по-добре… Сърцето му си почиваше в тиха, сладостна радост. Мисълта му летеше напред и той предусещаше това, което ще дойде утре, свидно и желано, зрял плод на тежки усилия. В настъпилото в душата му разведряване пред погледа му се откриваше утрешният ден, светъл и ясен, отвъд всички тъмнини и мрачини, през които трябваше да мине. И всичко това и тая внезапно припламнала радост на отколешната, вечната жажда на сърцето му…
След службата Самуил Мокри поведе людете, които бяха в църквата, със запалена свещ в ръка. Въведе ги в голямата трапезария и не седна с жена си на отделна трапеза, както правеше някога комит Никола във великденската нощ, а седнаха те с Агата на общата трапеза, и с последния им слуга.
Радостната великденска нощ премина. И заедно с утрото дойдоха всички грижи. Самуил отвори очи, стъклата на прозорците насреща тихо светлееха; слънцето още не беше се показало, но вън грееше ясен ден. Самуил изви поглед към жена си, която спеше до него. Той не смееше да се помръдне, за да не я събуди, но срещна очите й, отворени и бдящи. Едва след като се срещнаха погледите им, нейните хубави, тъмни очи се усмихнаха. Това стана за един къс миг, ала някаква още по-бърза и неясна мисъл парна мозъка му. Агата го побутна закачливо с заобленото си рамо, той го усети изпод тънката свила на нощната й дреха:
