престол. А ние ще бъдем до тебе.
Давид сложи ръка на коляното му:
— С това ти не бързай. Нека народът сам познае царя си и той ще бъде най-достойният. Но ти върви, както си тръгнал. Ще ти помагам и аз, колкото мога.
Двамата братя се бавиха в Костур и в малката Давидова твърдина две недели. В града имаше врагове, които показаха опасната си омраза, но по всички села в тая област настана оживение, което радваше сърцето на Самуила. Реши се и се прогласи, че Давид Мокри ще събира полка си. Като започнаха да се събират тия, които се числяха към полка, идваха и други, които сами искаха да бъдат приети за войници. Те не бяха мнозина, но такова нещо не беше ставало още от времето на предишните царе, когато людете бяха по-войнолюбиви. Самуил поиска да види някои от тия мъже и говори с тях:
— Искате да влезете в полка по своя воля… Защо?
Отговорите им бяха почти едни и същи:
— Ще живеем по-добре, у дома гладуваме… Казаха, че ще воюваме за нов цар и бил по-добър цар…
В Костур имаше само неколцина боляри българи, но те не се числяха към войската освен началника на костурската крепост, който също беше тукашен болярин. Войската идеше и тук най-много от селата, но селата по тия места бяха по-свободни, та не боляринът, а всяка селска община или всеки по-голям род даваше на царя определен брой войници и по-малки воински началници.
От зачислените към Давидовия полк тукашни люде не дойдоха само деветмина. Давид Мокри махна с ръка — какво бяха девет войници повече или по-малко. Ала Самуил прати люде да издирят и да доведат тия деветмина.
— Деветмина войници наистина не са много — каза той на по-стария си брат, — но като показваме небрежност ние по-горните, по-долните от нас ще бъдат много по-небрежни.
Давид поклати глава:
— Ти ще се умориш да държиш всичко в такъв строг ред. Всеки жив човек има свои мисли и свои желалия, своя воля.
По-малкият брат отговори:
— Няма да се уморя и докато съм жив, ще искам, което е нужно.
— Така ти можеш да прегазиш всяка граница, каквато трябва да се пази между вожда и тиранина. Но — додаде с въздишка по-старият — и това е човешко…
Такава беше винаги мисълта на Давида Мокри — противоречива, непоследователна, като че ли истината има по две и три, и повече лица. За Самуила истината имаше само едно лице и той във всичко търсеше това едно-единствено лице. Двамата братя често влизаха в спорове и в противоречивите мисли на по-стария си брат Самуил търсеше своята истина.
На края на втората седмица, откакто бе дошъл Самуил в Костур, те заминаха с войска за Воден. Градът на водопадите — най-големият и най-хубавият град по тия места, беше любимо място на Давида Мокри, който управляваше цялата тая област, както бе го определил и назначил още баща му. Той идваше по-често във Воден, отколкото в Костур, когато речеше да слезе между людете, макар Костур да беше по-близу от неговата малка твърдина. Двамата братя бяха посрещнати във Воден тържествено от всички тукашни боляри и началници, забелязваше се оживение и сред народа. Людете не знаеха какво очакват, но бяха долетели слухове, които пробуждаха всякакви надежди. Разгласено беше и тук, че Давид Мокри събира своя полк. Самуил засили общата възбуда, като подхвърли някои думи, нужни за такива случаи:
— Трябва да поразчистим, да постегнем дома си, общия ни дом… Може и на война да отидем, ако стане нужда. Отдавна не сте въртели меч… Ще имаме и нов цар.
Тия негови думи преминаха сред народа и се умножиха, та се заговори из целия град, че нов цар ще бъде Давид Мокри. Докато стояха двамата братя във Воден, дойдоха много люде, боляри и от по-простите, от Сетина, Остров, Мъглен, Бероя, та чак и от Сервия, раздвижиха се и зашумяха племената на сагудатите и велегостичите от-двете страни на река Бистрица, та чак и ринхините отвъд долното течение на Вардар. Самуил Мокри долови, че людете от тия племена, които притискаха от всички страни Солун и нееднаж бяха напирали върху неговите високи стени, сега отново поглеждаха алчно към тоя голям и богат ромейски град. Велегостичите и ринхините живееха на ромейска земя и влизаха в Солун със своите дребни кончета и воловце, с разкривените си двуколки, за да продават едно и друго по солунските тържища, но сега техни люде идваха да подканват Давида и Самуила да ги поведат към богатия морски град с оръжие. Възбудата сред тия племена премина и сред драговитите около Костур, които бяха най-войнствени от всички български племена по Бистрица и по долното течение на Вардар. Самуил ходеше и по разните царски управления да реди и подрежда, най-много там, където бяха забравили ред и закон. Провери как се бяха събирали царските и болярските данъци, нареди да се събере, което беше царско, а останало несъбрано, провери складовете, напълни нови складове с оръжия, храна и облекло. Влиза на няколко пъти и в съдилището. Разкриха се по разните управления много насилия, злоупотребления, подкупи и кражби, та Самуил нареди да бъдат бити с тояги на главната градска стъгда неколцина от управниците, а на един от градските побирчии бе отрязана дясната ръка. Целият град се събра да гледа как биеха с тояги провинените управници, а когато палачите отрязаха крадливата ръка на побирчията, народът се втурна да го отнеме от ръцете им и градските стражи едвам успяха да го спасят от гибел.
Докато още не беше довършено тук това, което трябваше да се довърши, Самуил отиде с един отред конници и до Мъглен, а една неделя по-късно тръгна от Воден за Обител. Сега той водеше един полк от триста и петдесет души войници с всички началници, които бяха нужни, за да се пази добър ред в полка. Град Обител посрещна Самуила и войската му с широко отворени порти, макар и тук да имаше между българското население ромеи и власи. Обител беше между Охрид, Костур и Воден, та започналото общо оживение тук се бе събрало и засилило още повече. В тоя град Самуил Мокри завари и по-добър ред; също и крепостта беше в добро състояние. По-младите тукашни боляри искаха да влязат веднага в полка на Самуила с людете си, но той избра и взе със себе си само петдесет души.
Самуил остана в Обител само пет или шест дни и се запъти за Прилеп. Още докато беше в Обител, младият воин долови някакъв студен полъх откъм прилепската твърдина. Той стигна до стените на тоя град на другия ден и намери вратите му затворени. Самуил накара да викат по стражите и не чака дълго; между зъбците на една от кулите се показа мустакат войскар с натиснат над очите кожен шлем. Замахаха му отдолу, завикаха:
— Отворете! Какво чакате…
Той гледа дълго спрялата се пред южната порта войска и току викна отгоре със сподавен глас, сякаш се боеше да не го чуят и други:
— Няма да ви отворим. Така ни е заповядано.
Самуил долови в държането му, в гласа му склонност към съучастничество и заговори той самият с него:
— Ти отвори, пък аз ще говоря с началниците ти. Познаваш ли ме?
— Не съм те виждал, но… казаха, че иде насам с войска охридският войвода.
— Ла, аз съм охридският войвода — прие Самуил Мокри тоя сан и добави: — Слез да отвориш.
— Нашият управител ще ме набие на кол… ако…
Войникът се отдръпна някъде навътре, но скоро се дочу някаква врява отвъд затворената порта. Затрополиха по нея дебелите лостове, зазвънтяха железни куки и вериги и току се разтвориха и двете поли на тежката крепостна стена, а там, на прага й, бяха се струпали войници от стражата, но и мнозина граждани, които бяха надигали всякакви оръжия. Самуил дигна ръка да ги приветствува, а те като че ли бяха чакали тъкмо тоя знак, втурнаха се към него, заобиколиха коня му от всички страни, завикаха един през друг:
— Управителят е против тебе, войводо… Такава повеля имаше: да затворим портите. Народът те чака, войводо… Ето ние всички…
Самуил виждаше от коня си през широко разтворената порта как тичаха откъм града и други люде. Той направи знак да се отвори път и подкара коня, а полкът му се подреждаше бързо след него. Докато минаваше през поляните оттатък крепостната стена, до първите къщи на града и после по тесните криви улички, около него и войската му се стичаше все повече народ. Когато излезе на главната градска стъгда
