пред църквата „Свети Димитри“, пълно беше и тук с народ, а пред църквата го чакаше сам управителят на прилепската твърдина. Самуил се насочи срещу него, следван от началниците на полка си и от целия полк. Всички чакаха да видят какво ще стане. Самуил знаеше прилепския управител по име, знаеше, че той беше и скрит, и явен враг на баща му, враг и съперник — Прилеп беше втори град в областта. Като се приближи на две копия разстояние от управителя, Самуил спря коня си, зад него се струпаха и людете му. По стъгдата стана още по-тихо. Управителят беше много едър и тежеше цял отпуснат върху своя кон. Облечен беше в желязо, с тежък шлем, от лявата му страна висеше дълъг, двурък меч, а по шлема и по ризницата му проблясваха златните знаци на войводското му звание. Имаше дълга бяла брада, но и без нея личеше възрастта му, сякаш и през тежките железни доспехи, както личеше като някаква невидима сянка по него някогашната му необикновена телесна мощ. Току зад него стояха на конете си двамата му вече доста възрастни синове — дребни, бледи люде, които едвам крепяха на тесните си рамена също такива тежки железни ризници, раменници и всякакви защитни плочи, ръбове и връзки. Зад тях се виждаха и други двама воини, също на коне и тежко въоръжени, но цялата тази дружинка от петима железни конници стоеше някак усамотена сред толкова люде по стъгдата, пред плътно затворената врата на църквата. Самуил ги гледаше мълчаливо, мълчеше срещу него и старият управител, навъсен, неподвижен, и само когато конят му помръдваше с крак, полюшваше се и той изтежко на високото седло. По устните на Самуила Мокри потрепна усмивка и той пръв продума:
— Очаквам да ме приветствуваш, войводо Курте, щом вече съм влязъл в града ти.
Войвода Курт най-напред помръдна дългата си брада, едва след това се чу гласът му, глух и дълбок, като че ли някъде иззад широките железни плочи на бронята му:
— Аз не съм те канил и чакал, за да те посрещам и приветствувам. Портите на града бяха затворени.
— Но аз не идвам тук като враг, войводо и управителю. Аз съм син на комита на тая област и войвода български.
— Чувам вече от много дни за тебе. Като баща си Никола Мокри и ти искаш да бъдеш пред всички други и не питаш дали те искат, или не те искат. Къде си тръгнал с тая войска? Чувам, че си се прогласил за комит, а царска повеля нямаш. Искаш да наложиш своеволието си. Чувам и за Давида Мокри, готвил се да става цар, а това ще бъде изменничество. Ще се върнеш ти, откъдето си дошъл, и ще чакаш да ти се заповяда какво да вършиш.
Прилепският войвода говореше бавно, отделяше всяка дума, но Самуил го изчака търпеливо да се изкаже докрай. Едва след това заговори той, а от устните му бе изчезнала и всяка следа от усмивка:
— Както ми говориш, така и ще ти отговоря, войводо и почтени управителю. Аз не съм се прогласил за комит и не за себе си съм тръгнал с тая войска. И ако съм излязъл пред всички, то е, защото никой друг не иска да излезе напред, да поведе и другите. Тръгнал съм да спасявам царството ни, войводо, и който ще помага — добре дошъл, а който ще пречи — ще го смятам за враг на царството ни.
Войвода Курт наведе глава, та лицето му се скри в широката бяла брада. Сетне се извърна и се загледа в синовете си, които бяха застанали зад него и двамата като сложени от чужда ръка върху седлата. Виждаше се от далеко как въздъхна той, после пак се обърна към Самуил и лицето му не беше строго, както малко преди това, а изразяваше голяма скръб. Той каза:
— Ето и аз не мога да ти се противя. Войниците ми сами ти отвориха градската порта. Дори и собствените ми синове няма да бъдат с мене, ако река да ти се противя; те не обичат оръжието, не са като тебе и като братята ти. Никола Мокри и тук ме надмина. Ти право каза: в България днес ще заповядва, който излезе пред всички. Е, прави, каквото си намислил, и дай боже, да е за доброто на царството ни. Да вървим горе… — добави той и задърпа юздата на коня си.
Двамата войници и людете, които ги придружаваха, завиха с конете си към западната врата на вътрешната крепост, която оттук беше най-достъпна. Това беше една от най-яките твърдини не само в Охридската област, но също и в цяла България. Дебели каменни стени и високи кули опасваха скалистите върхове на две стръмни височини и тревистата впадина между тях, а цялото туй скалисто разклонение на Бабуна се вдаваше като двугърба камила дълбоко навътре в полето. Така то държеше цялото поле наоколо, както и самият град Прилеп, който се притискаше към тия каменисти, почти отвесни урви, та приличаше на прилепено гнездо, откъдето идеше и името му.
Началникът на Прилеп сам въведе Самуила във вътрешната крепост, също и в своя дом, а с това му предаде цялата прилепска твърдина. Двамата войводи уговориха да се събере и прилепският полк и да остане да чака в крепостта. Самуил Мокри продължи пътя си още на другия ден. Заради честолюбието на стария войвода той не остана по-дълго в Прилеп, нито пък взе от войниците му, но поведе със себе си двамата му синове — да ги поласкае, като ги смяташе за достойни войници и свои другари, а още повече и за да държи по-здраво яката прилепска твърдина.
От Прилеп Самуил потегли с полка си на североизток, после премина река Черна по нейното най-долно течение и зави на юг по течението на Вардар, за да стигне до Просек. Тук бяха най-отдалечените краища на Охридската област и започваха пределите на Струмишката област. Позната беше на Самуила и старата бунтарска слава на тия места оттатък Вардара и по Струма, които се дигнаха още през годината 930-та против току-що седналия на бащиния си престол цар Петър, под водителството на най-стария му брат Михаил. Преди да мине през останалите места в областта, Самуил реши да мине през Просек, донякъде и от страх да не би да срещне по-голяма съпротива. Освен това тъкмо при Просек имаше и мост на Вардара, та лесно можеше да стигне чак и до Струмица. Предчувствията на Самуила за противодействие по тия места се оправдаха, преди още да стигне до стените на просечката твърдина. Той вече наближаваше Просек, когато излязоха на пътя му неколцина мъже и го предупредиха, че управителят на крепостта Стефан Дева се готви да го посрещне с оръжие. Това стана и очевидно, когато малко по-нататък Самуил навлезе с войската си в една долинка и видя по насрещната височина, дето извиваше пътят, строени за бой войници. Отвъд беше и самата твърдина Просек. Като стигна до подножията на тая заета вече височина, Самуил също подреди людете си за бой и пристъп. Виждаше се, че войниците, които бяха заели пътя и височината, бяха по-малко, но Самуил прати до началника им двама от своите стотници да му известят, че идва в Просек с мир и добра воля. Стотниците отидоха и се върнаха бързо.
— Те горе не са повече от стотина души — каза единият с насмешка. — Видях ги аз добре, макар да се опитваха да се прикрият. Там е и началникът им Дева. Наежил се, като да води след себе си цялата царска войска. Върнете се, казва, няма да ви пусна в Просек.
Самуил нареди войниците му да обхванат цялото завардено място и сам потегли напред. Височината не беше голяма и скоро започнаха да свирят стрели край ушите на Самуиловите войници. Както беше дадена повеля преди това, Самуиловите люде, щом наближиха просечките войници, се поспряха за малко, докато се сгъстят отново редиците им, и после изеднаж се втурнаха срещу тях с извадени мечове и насочени копия. Конниците прегазиха бързо просечаните и ги разпръснаха, пехотата пък ги прибра отново и ги притисна в тесен обръч от мечове и копия; между тях беше и началникът им Дева.
Просечаните и преди това се бяха разколебали, сега мнозина от тях захвърляха оръжието си. Само началникът им се мяташе с меча си на разни страни и се опитваше да ги насърчи, докато един от Самуиловите войници го промуши с копието си през ризницата и го събори на земята, а други войници се нахвърлиха да вземат оръжието му. Самуил Мокри дотича с коня:
— Оставете го! Спрете!
Стефан Дева лежеше на земята с разперени празни ръце, окървавен и неподвижен. Самуил срещна очите му, кръвясали от безсилна ярост.
— Аз ти казах, че идвам с мир — рече Самуил Мокри. — И как се реши да излезеш срещу мене с толкова малко люде!
Гърдите на ранения началник се издигнаха и хлътнаха на два пъти под плетената ризница и едва след това той отговори, от устата му потече и кървава слюнка:
— А ти… що търсиш тук…
— Търся — рече Самуил и повтори: — Търся добри другари. А ти умираш като глупак.
Самуил постави за управител на просечката крепост един от стотниците си, даде му и двадесет души от най-добрите си войници, но поведе със себе си всички тукашни войници и всички по-млади мъже, които трябваше да постъпят във войската. От Просек той премина в Струмица, където престоя цяла неделя. Тук
