В мислите на младия воин беше проповедта на богомилския апостол.
Самуил Мокри вече не проговори с жена си за своите намерения и решения, а и тя нито се оплака, нито го попита нещо повече. Те спяха в общата спалня, хранеха се заедно, приказваха за детето, за други някои неща, Но между тях пак се бе издигнала стена, както много пъти през общия им живот. По-упорита в своята студена, ледена сдържаност беше Агата.
Самуил се готвеше за дълъг път, за дълго отсъствие от своя дом. Агата наблюдаваше какво вършеше мъжът й, но само с крайчеца на окото и се преструваше, че нищо не забелязва, нищо не иска да знае. Тя наблюдаваше от прозорците на своите покои, подпитваше слугите, когато беше сама с някого от тях, пращаше дойката да провери едно или друго, но мъжа си нищо не питаше. Самуил и не мислеше да я намесва в своята мъжка работа. ТоЙ избра от конете си по-добрите и нареди да се изпратят в Охрид; в къщи остави само старите вече коне, жребните кобили и други двадесетина, които имаха малки кончета. Нареди да откарат в града и голямата част от едрия и дребен добитък. Добитъкът не беше малко, та овчарите и говедарите подкараха голямо стадо по пътя, който обикаляше езерото до града. Самуил изпрати и един керван от двуколки, натоварени с храни, платове и щавени кожи. Между слугите му се говореше:
— Господарят оголи къщата…
Той заповяда да заминат за града след великденската седмица и войниците, които пазеха крепостта, а стражата да бъде поета от слугите. Между тях пак се заприказва:
— Това е за война…
Във вторник, на третия ден на Великден, Самуил стана рано от леглото, събуди жена си:
— Днес ще пътувам. — И добави: — Дълго няма да се видим.
Тя стана мълчаливо, облече се. Преди да излезе, Самуил отиде и се надвеси над люлката на детето си; той дори помръдна с ръце да го погали, да го дигне, но момиченцето спеше и младият баща не се реши да прекъсне съня му. Сетне потърси с омекнал поглед жена си, но тя като че ли не го забелязваше. Все пак, когато Самуил се отправи към вратата, тръгна и тя след него, да го придружи до прага на покоите си.
Долу, във вътрешния двор, където бяха излезли всички слуги да изпратят господаря, той се обърна към тях и каза:
— Ще се покорявате на господарката, докато аз не съм в къщи.
Тръгнаха пак заедно с Радоя. Слязоха по стръмнината, минаха през селището, което сега беше запустяло още повече. Край брега на езерото ги чакаше само другият Радой с нетърпеливи, трескави очи. Чунът беше във водата, кормчията и двамата веслари бяха по местата си.
VII.
След великденската седмица Самуил Мокри тръгна на по-далечен път. В Охрид остави Мойсея с полка му, който се увеличи до сто и петдесет души с мъжете, които двамата братя събраха от охридските села. Събраха войници и от гражданите, но те повечето останаха да помагат по градските работилници. Самуил не искаше да посяга с груба ръка — не беше още време да покаже пълна власт.
Иначе двамата братя седнаха здраво в Охрид. От болярите само Янкул Побит излезе открито против тях; говореше против тях, противеше се, дори се чу по едно време, че и той събирал войска. Самуил намери двама между най-близките му люде и следеше отблизу всяка негова стъпка. Боляринът беше невъздържан и не умееше да крие мислите си, та Самуил лесно успяваше да спъва всяко негово начинание. Янкул Побит наистина събра петдесетина войници и добре ги въоръжи, но повече не можа да събере. Боляринът ходеше и приказваше повече между другите боляри, но те не се решаваха да покажат враждата си, макар мнозина да бяха против комитопулите. Митрополит Висарион открито клонеше към братята си, с тях бяха вече и някои от болярите, също и управителят на Охрид Петър Чурило, войводата Крагуй, а също така и разните други управници и началници на града, които винаги и навсякъде бързат да се присламчат към тия, които държат властта. Шумя някое преме против Самуил и Михаил Кукул, но после замлъкна. За противник на комитопулите се обяви и игуменът па манастира на преподобния отец Наум, с него бяха и всички иноци в манастира — към сто души.
Самуил Мокри тръгна на път с двесте души добре въоръжени войници, а петдесетина от тях бяха и конници. Той държеше Охрид, но искаше да вземе и цялата Охридска област. Беше още ранна пролет. Самуил навлезе най-напред по най-планинските места в областта и когато преминаваше проходите и високите седловини, войниците му газеха през изостанали снежни преспи. Той мина край двете Преспански езера, които се бяха слели сега от нарастването на пролетните води, и се спря на източния бряг на по- малкото езеро. Имаше тук Самуил едно любимо място, един остров в езерото, където бе идвал много пъти на лов. Той не се бави много тук и поведе людете си към селата право на юг, където пренощува, и на другия ден влезе в Костур, който беше яка крепост и главен град на голямото славянско племе драговити. Градът заедно с крепостните си стени се издигаше на един полуостров навътре в езерото, което носеше неговото име, и от трите си страни беше заграден с вода. Слухът за похода на Самуил Мокри бе долетял тук, преди да пристигне той с людете си. Още като наближи вратите на града, той видя, че се бе натрупал много народ там да го посрещне. Същото беше и по улиците. Между жителите в тоя град имаше и ромеи, а също и власи, които повече клоняха към ромеите. И може би поради това смешение в населението пристигането на Самуила бе предизвикало по-голямо оживление.
Самуил прати да съобщят на Давида Мокри, че е пристигнал в Костур, а Давид го покани да отиде в неговата малка твърдина, която беше на един къс преход от града. Той замина с Радой и с десет конни войника при най-стария си брат. Давидовата твърдина беше само една доста яка и висока кула с други две по-малки пристройки и едно малко селище край нея. Давид посрещна най-младия си брат с овлажнели очи и го стисна топло на широките си гърди. После те се затвориха в стаята на Давида, която имаше само един прозорец на изток и едвам побираше тясното му легло, една ниска маса със стол без облегало и един иконостас на стената до прозореца. На масата се виждаха купчина книги и всякакви свитъци. Давид Мокри покани брата си да седне на леглото му, а сам той седна на стола срещу него. Самуил с това започна:
— Ти тук като истински инок…
— Мене ми е добре тук…
— А царството, брате? Нели говорихме да работим за царството ни.
— Говорихме, но… Сега на България само господ-бог може да й помогне.
Не беше изненадан Самуил от тия думи на брата си. Той въздъхна:
— Как да започна, като знам какъв голям е умът ти и си по-стар от мене, и да започна с казани вече думи… Господ-бог ни е дал ум и няма да слезе от небето заради нашите работи. Ние трябва сами да си го оправим с ум и разум. Аз започнах и няма да спра. С мене е Мойсей. Арон… замина за Средец.
Давид отвърна:
— Виждаш ли? Ето и ние четиримата на четири страни. Така е с всички, с целия народ. Разномислие, гнилота, безверие.
Той седеше срещу Самуила с отпуснати клепки и така, толкова близу, изглеждаше грамаден с едрата си глава, с приподигнатите си рамена и разстланата руса брада по широките му гърди. Самуил и с него обърна, както с всекиго и с всички:
— Ти трябва да излезеш от тая кула. Застани тук, в Костур, или във Воден. Събирай по-добрите, около тебе ще се събира и войската. Ще те прогласим за цар, да има народът стожер. В Преслав все още няма цар.
Давид отвори срещу него очи, големи и сини:
— Цар… Не мога да бъда цар. Няма достатъчно твърдост в сърцето ми.
— Ти си най-старият от нас. А нужно е да издигнем едно име.
— Едно име… Нека бъде твоето. Със своята воля и усърдие ти излизаш пред всички.
В очите на по-младия брат проблесна мека светлина. От почуда пред прозорливия ум на по-стария, от благодарност. Но той побърза да каже, за да излезе наясно и със себе си:
— Аз, най-младият от братята… Това ще предизвика смущение. Нека всичко бъде редовно и законно, за да се вижда, че ние носим ред и закон. Светлината на твоя ум и чистотата на сърцето ти стигат за царския
