— Защо не ми казваш, че си станал комит… Чакам още от вчера, ти мълчиш.
Ето какво било! Той се изправи на лакът и обърна към нея строго лице, макар очите му все още да търсеха усмивката в нейните очи:
— Кой ти каза, че съм станал комит? Не съм никакъв комит.
Дългите й мигли затрепкаха, между веждите й се очерта познатата му гънка:
— Не си ли?… Ти се шегуваш.
— Не съм. И не мисля да ставам комит.
Агата се изправи, тръсна глава, посегна да прибере косите си. И като че ли бе решила да мълчи, да премълчи гордо незаслужената обида, горчивото си разочарование, но не изтрая:
— Не мислиш… — Тя се обърна към него с възбудено лице и продължи: — Аз не искам да живея повече тук… в тая дивотия, в тоя затвор! Ще умра! Ще се разболея… Поне в Охрид. Не мога повече тук, не мога…
И тя заплака, скри лице в ръцете си. Самуил я гледаше мълчаливо, в сърцето му се набираше пронизваща студенина — злоба, гняв и може би омраза към тая толкова близка и толкова чужда жена, към тая лъскава черна коса, към тия бели, нежни ръце, към разголената шия, която бе целувал толкова пъти… Но той и сам се уплаши от думите, които би изрекъл сега, думи на гняв и омраза. Стана от леглото, поприбра несвястно дългата си нощна дреха. И така, без да поглежда жена си, страхувайки се да не би гневът му да избухне, заговори с глух глас:
— Нашият дом е тук. Майка ми тук прекара целия си живот. Тук ще живееш и ти. Да стана комит, за да живееш ти в Охрид… Не! — изправи се той сред стаята, гласът му се изясни, макар да остана все тъй тих: — Аз ще вървя, където ме води работата ми, мисълта ми. Ти ще ме чакаш тук. Тук ще бъдеш ти с детето ми, тук е моят дом. Извади всичко друго от главата си.
Той пак млъкна. Ето какво било… Затова тя го посрещна толкова радостно, и слугите също… Комит! Това, което искаше той, беше повече от комит, повече от войвода и болярин, повече и от цар, но не беше никакъв сан, никакво звание. То беше една голяма, сложна мисъл, беше… спасението на българското царство… Тя няма да разбере тая негова мисъл.
Самуил въздъхна. В стъклата на прозорците трептеше вече слънчева светлина. Той излезе от спалнята.
Самуил поглеждаше изкосо и мрачно слугите, които се подмилкваха около него. А те му се радваха и за това, че бе разделил с тях великденската трапеза. Нареди да му приготвят коня, изпи набързо паница със студено мляко и излезе.
Той подкара коня по пътя към гората; отпред на седлото му висяха лък и колчан със стрели. След него яздеше и Радой; лък и колчан със стрели се полюшваха и на неговото седло. Ала Самуил не беше тръгнал на лов.
Още щом излезе от крепостната порта, от сърцето му падна тежестта, която бе го притиснала тая сутрин. Денят беше все тъй ведър и слънчев, ниско надолу по езерото блестеше широка слънчева пътека и сякаш чак до отвъдния бряг в далечината, а от двете й страни, по цялата водна шир меко светеше бледа синева. Право срещу двамата конници се тъмнееше пролетната гора — едно гъсто неизбродимо плетище от голи, още сиви, та и черни гранки, налени с влага, напъпили върху цялото туй необятно валмо от клони пролетта бе хвърлила прозрачно и сякаш повече с мисълта доловимо зелено було, като някакъв отблясък на гъсто раззеленелите се поляни наоколо. Влажен, възгорчив мирис на гнила шума, на едва-що разпукали се пъпки, на млада трева пълнеше гърдите на двамата конници. В сърцето на Самуила пак се съживяваше радостното чувство от завръщането по тия места, където бе протекъл почти целият му досегашен живот. Ето пак го посрещнаха зелените поляни на гората, пробуждаща се от дългия зимен сън, примамливо звучеше в ушите му нейната тиха още, но позната мпогогласа песен.
Като навлязоха в гората, сякаш се отделиха от останалия свят. По разровения кривуличещ път лежеше мрежа от широки слънчеви петна, от разкривените сенки на голи гранки, която преминаваше и по двамата конници. По поляните и припеците между дънерите се жълтееха едри минзухари, а край лещаците и шипковите храсти по дължината на пътя се синееха теменужки. Някъде по-навътре между дървесата звънко писукаше птичка и гласецът й като че ли се чуваше из цялата гора, надалеч кънтеше и тропотът на конските копита. Нещо изшумоля наблизу, малко по-нататък се мярна бялата задница на подплашен заяк.
— Ха! — подвикна след него Радой. — Дръжте го!
Заякът се замота между дървесата, ала ни Радой, ни Самуил посегна към лъка си. Нека си върви гадината с живот и здраве.
Слънцето се бе изкачило високо над гората, когато двамата конници вече наближаваха дола, където беше воденицата на дедъц Дамян. Чуваше се шумът на водата, но през него все по-ясно се дочуваха и човешки гласове, та Радой току надаваше ухо нататък. Неочаквано иззад един дебел дънер се отдели човешка сянка и бързо изчезна по посока на воденицата.
— Гледай ти… — опули очи Радой. — Започнаха вече дяволите да рипат около нас…
Ала и двамата конници подръпнаха юздите изненадани, когато дървесата се разделиха и те излязоха на поляната пред воденицата на богомила. Поляната беше пълна с люде — мъже и доста жени. Види се, предупредени, те се бяха струпали пред самата воденица и мълчаливо гледаха насам, сетне пред всички излезе дедъц Дамян.
— Цял даволски събор… — мърмореше Радой навъсен. — Днес, на ссам ден Великден.
Някои от събраните тук не дочакаха приближаването на войводата, а предпазливо се засълнаха зад воденицата; между тях бяха и двама от слугите на Самуила, които бяха изпреварили господаря си и сега успяха да се скрият, преди да ги забележи той или Радой, от когото се страхуваха повече.
Самуил скочи от коня, смъкна се след него и Радой.
— Христос возкресе, дядо Дамяне — поздрави Самуил Мокри, както беше по великденски обичай.
Богомилът не отговори по същия начин, а каза:
— Бъди здрав, войводо. Заповядай.
Събраните там се раздвижиха и бързо се отвори между тях пътека към вратата на воденицата; те бяха все бедни люде и повечето селяни. На широко разтворената врата стоеше Биляна, внучката на дедъц Дамян, и гледаше насам с големите си очи. В своето смущение пред толкова люде Самуил се зарадва на тия две млади, дружелюбни очи и бързо се отправи нататък. Девойчето се отдръпна от вратата. Старият воденичар вървеше близу след нечакания гост.
Самуил прекрачи високия праг на воденицата. Побелелият камък насреща стоеше неподвижен, но шумът на водата тук, под ниските разкривени греди на покрива, се чуваше по-силен. При слабата светлина, която проникваше през отвора над загасналото огнище и през мъничкото прозорче встрани, Самуил съгледа трима старци, седнали на ниски столчета край стената в дъното на воденицата, неподвижни и всички в една поза — с ръце на колената. Седналият в средата старец беше облечен като монах, в дълга черна дреха, та изглеждаше още по-дребен, а главата му като че ли светеше в здрача, обрасла със снежнобели косми. Чу се гласът на дедъц Дамян, неочаквано ясен в шума на водата:
— Ето нашия… старец Симеон… Те са все наши старци…
То се разбираше, че Симеон се казваше дребничкия старец в средата, но дедъц Дамян скри негового истинско богомилско звание, а може би и истинското му име. Старецът Симеон гледаше мълчаливо Самуила някое време — очите му се тъмнееха хлътнали под белите вежди, после той посочи с малката си суха ръка и каза тихо:
— Седни, млади човече.
Дедъц Дамян примъкна едно триножно столче, но Самуил не бързаше да сяда, а както се отнесе старецът Симеон към него недостатъчно почтително, така и той направо го попита:
— Кой си ти, старче? Името ти не ми казва всичко.
Старецът също не бързаше с отговора си; мълчаха и другите във воденицата, като че ли заслушани в шума на водата. Някои по-любопитни отвън подаваха глави през отворената врата, но и бързо се отдръпваха, от страх пред властела, а някои по-смели пък и се застояваха там да слушат. Старецът Симеон пак заговори, както седеше неподвижен, само бялата му брада помръдваше при говора му:
— Кой съм… Ние не сме нищо, болярино, ни ти, ни аз, ни кой да е друг. Всичките сме направени от кал и
