само духът е вечен и чист. Не чакай да ти стана на нозе. Защото ние не ви зачитаме, както вие сами се зачитате и както ви зачитат вашите слуги.
— Аз не чакам да ме посрещнеш на нозе ти, стар човек. И аз не ценя човека само според сана или по рождението му, а най-напред според истинската му стойност. То се знае, и санът трябва да се зачита, когато се носи достойно. Но аз те питам, за да знам с кого говоря.
— Аз пък те знам и това, което съм чувал за тебе, е добро най-напред за тебе самия. Не са нужни за людете никакви санове и звания. Всички се раждаме голи, а зад сана и званието по-мъчно можещ да познаеш кой е истински достойният.
Сега пък Самуил замълча и сякаш пак всички се заслушаха в шума на водата, която падаше от воденичния улей. Самуил Мокри виждаше, че случаят го бе срещнал с един от вождовете на еретиците, и обмисляше какво да каже или да попита и какво да премълчи.
— Пазя се от всякакви заблуди — рече той. — И защо да не поговоря с тебе, който си живял на земята три и четири пъти повече от мене? Виждам аз твоята смелост да казваш истината и ще те попитам: кое ни пречи да бъдем по-добри и животът ни да бъде по-добър… Между людете има много зло.
Старецът Симеон сякаш очакваше боляринът да продължи приказката си. Той седеше все така неподвижен, не помръдна нито с един пръст, но Самуил виждаше как се взираше в него, като че ли искаше да види нещо повече от това, което чуваше. Старецът започна с неговите последни думи:
— Много зло… Това е, защото ние служим не на душата си, която е от бога, а на плътта си, която е от сатаната. И царят, и цялото му царство е от сатаната; и боляринът е от сатаната, и владиката, и попът. От тях идват всички злини за людете. Царят иска, боляринът иска, владиката иска, а целият народ живее в нищета и претежък труд, защото, които искат, никога не се насищат. Ето и ти, като си болярин, и за тебе се трудят сто души и хиляда души, за да живееш в охолство и да се кичиш със злато и коприна. От неправдата идва насилието, бедността и всеки грях.
Старецът млъкна, да си поеме дъх, и Самуил каза:
— Знам аз всичко това, но…
— Знаеш — прекъсна го богомилът — и, виждам, искаш да живееш справедливо. Но дали имаш сили да отидеш докрай? Ако искаш да бъдеш нов цар, ти не можеш да бъдеш справедлив цар, защото всеки цар живее от другите. Ако искаш да бъдеш справедлив докрай, иди при тия, които страдат от неправдите, и бъди с тях. Иди при тях с правда и върни им, което е тяхно. Ако отидеш при тях с чисто сърце, ще бъдат и те с тебе. Царският престол се крепи и тежи върху плещите на всички, а на него седи само един човек. Които са близу до царя, искат да бъдат като него и са несправедливи като него. Ти иди при тия, които не взимат, а дават. В тях ще познаеш правдата и ще бъдеш силен с тях, защото те са много, като пясъчните зърна в морето. Аз те виждам и ти говоря, което ти е нужно, а човешката глава не е гърне, което ще напълниш догоре.
Старецът млъкна и наведе поглед. Самуил почака един миг, сетне каза бързо:
— Защо да не ти призная, че ти подкрепяш вярата ми… Но ще взема от мъдростта ти само зърното, плявата няма да взема.
Богомилът вдигна очи към него, но премести погледа си:
— Да идем при людете вън. Време е вече…
Той стана, пристъпи бавно към вратата и не даде вид, че очаква да го последва боляринът. Подадоха му дълга тояга и той сякаш цял се облегна на нея, черната му дреха висеше до петите, много тежка за неговите тесни, приведени рамена. Последваха го и другите двама старци, последва го и Самуил.
На поляната вън се бяха събрали още повече люде — може да имаше до двесте или триста души; побързаха насам и други иззад воденицата. Те обградиха стария богомилски вожд, в първата редица пред него застана и Самуил. Всеки се побутваше да бъде по-близу до стареца, търсеше го с жаден поглед между главите и рамената на другите, а болярина никой и не поглеждаше. Самуил Мокри се поогледа притиснат между толкова люде — повечето дрипави и космати; селяци, струпали се бяха като овци на едно място и жени, чорлави, с мръсни, сплъстени коси или пък пребулени чак до очите. Имаше тук-там между множеството и граждани, пръснати на малки групи. Тежък дъх полъхваше от всички тия люде, макар и тук, на открито; вонеше на животински кожи, на пот и нечиста човешка плът. Бързо стихна всеки шум и врява наоколо, чуваше се само как дишаше някой наблизу хрипливо, с отворена уста.
Старецът Симеон се улови с две ръце за дългата тояга, притисна я до рамото си и преди да заговори, поклати наляво, надясно бялата си рошава глава, сякаш не можеше да си спомни какво искаше да каже, но започна някак направо:
— Царят умря, но ние няма да го жалим, а когато дойде друг, никой от нас няма да се радва. Проклета да е царската му сила, убиец е той с венец на главата си, покровител на поповете, съдът му е неправеден. Как търпи толкова неправди в царството си и ги брани с меча си! — Старият богомил говореше с равен глас и като че ли сам на себе си, но се чуваше гласът му по цялата поляна — тишината наоколо беше голяма. Той въздъхна и продължи: — Праведно е нашето царство. То е без цар, без меч, без съд, без позлатени църкви, без господари и владици. Такова е царството на добрите братя, на смирените, които нямат нищо свое, нямат ни злоба, ни завист в сърцето си и страдат за правдата. Те ненавиждат плътта си, най- скверното дело на сатаната. Не ядат месо и кръв, не пият вино, не се обличат в злато и коприна. Не работят от сутрин до вечер, за да трупат земни богатства, които също са от дявола. Не правят деца, за да радват нечестивия, който свързва мъжа с жената. Ето — вдигна той едва сега поглед, приподигна и тоягата си, повиши и гласа си: — за такова праведно царство ви говоря, за царството на нищите и себеотречените…
Самуил се озърна да види как се приемаха думите на богомилския учител и видя по много лица, че тия прости люде го слушаха с голяма жажда, но неговата проповед не им беше ясна. Младият воин бе чувал и по-други думи от богомилите, по-прости, по-правдиви думи. Той дигна ръка към проповедника:
— Царят води царството, мечът го пази, а съдът пази законите му, които са негова най-здрава основа. За какво царство говориш ти, старче, царство без цар, без меч, без закони! Не ще бъде то земно царство и човешко царство.
Людете, които бяха около Самуила и бяха го притиснали, сега се отдръпнаха уплашени, притискайки с гръб съседите си. Около него се отвори празно място, та се видя той изправен срещу стария богомил. Не се смути от думите му старецът и сам попита:
— А какъв е твоят цар, твоят меч, твоят закон и съд? Твоят цар е с болярите и владиците, които ограбват бедния народ и живеят в излишества и всякакъв грях. Земята е тяхна и всички земни блага, а за бедния човек остава само претежкият му труд и нищетата му. Царят брани болярина-грабител, брани го и твоят съд, и твоят закон. Селякът не може да се потруди над своята нивица, а се труди и поти по господарските ниви и гори. Прави пътища и мостове, прави твърдини и църкви, глава не може да дигне от ангария за царя и за болярина. Така е с парика, с клирика, със свободния селяк, но колко ли е той свободен! Твоят цар и закон пази насилника-властел, лъжливия поп и затова царството ти е дело на сатаната. Аз ти казах: ако си справедлив, върни на простия човек, което е негово. Върни го на нивата му, свали от ръцете му робската верига. Освободи го от всяка ангария, от всеки насилствен и усилен труд не в негова, а в твоя царска и болярска полза. Ето за такова справедливо царство ти говоря аз, болярино…
Раздвижи се множеството наоколо, надигна се шумна врява, заглъхна, загуби се гласът на богомилския проповедник. Едва сега събраните тук люде бяха чули, което искаха да чуят, което очакваха да чуят. Те викаха и махаха с ръце, блъскаха се един друг, побутваха Самуил, ту от една, ту от друга страна — пак бяха забравили, че между тях беше боляринът. А той ги гледаше, чуваше продраните им гласове, виждаше и чуваше отново нищетата им, мъката им, страховете им, омразата им към по-горните. Едва сега, с последните си думи, богомилът бе сложил пръст в дълбоката им рана. Самуил Мокри нямаше какво повече да гледа и да чува. Но трябваше да си отваря път с лакти, докато излезе от тая разбунена тълпа. Той се спря да ги погледне още еднаж и си мислеше: „Ето какво царство им е нужно, ето какво е тяхното царство…“
Срещу него изникна Радой с мрачно лице и някак смешно изглеждаше начумереното кьосаво лице на слугата. Самуил му направи знак да доведе конете по-близу.
Те тръгнаха отново през гората. Радой не дочака да се отдалечат и започна:
— Събрали са се да бесуват… С тях е и най-големият им та-тартор. Вчера са дошли и мнозина от града… нели гонихме ония четири чуна в езерото…
