бяха в мислите му. Той не беше се попитал някога дали ги обича, но ги жалеше. На тая жалост към простите и бедни люде бе го научила майка му; тая жалост беше и досега в любовта, в скръбта му към родната майка. Колко пъти бе я чувал да се застъпва за тях пред баща му, да разказва за тежкия им живот с най-тъжни думи и когато по-късно сам виждаше как живееха те, тия майчини думи оживяваха в съзнанието му като тъжна и мъчителна истина. Ала понякога той ги презираше и се гневеше поради тяхното покорство, поради нечистотията им и поради непрестанния им глад. Той ги презираше, но пак ги жалеше поради голямата им бедност и тежкия им живот.
Той ги чувствуваше като че ли всекиго поотделно, а не всички заедно, с един образ. Ето слугата Радой и майката на Радоя, която бе кърмила и него на гърдите си, ето дедъц Дамян и людете, които се събираха около него, ето слугите в къщи, войниците; всекиго от тях, както бе ги срещал и виждал. Някои от тях той обичаше. Радой, майка му… Някои бяха показвали голяма сила, телесна и душевна, голямо благородство и памет, и мъдрост, и чисто сърце. Той не се гнусеше да седне с тях и да послуша приказката им. А те са голяма, страшна сила, когато са заедно — какво е един човек, а какво са десет души, какво е цял един полк, а полковете излизат от простия народ. Той ги презираше и за това, че те не знаеха силата си.
Той мислеше сега как да вземе в ръцете си тяхната голяма сила. Нужна му беше — какво би могъл да свърши сам, какво би могъл да свърши само един човек? Ще вземе страшната им мощ, като привлече и привърже и тях самите към себе си. А как ще ги привлече и с какво ще ги привлече? Със сила не ще ги привърже към себе си; със своята войводска и комитска власт той може да ги дигне от селата, да ги подреди в полкове, но няма да ги привърже към себе си, а повече ще ги отблъсне. Не ще ги привърже и с никаква земна съблазън, с никаква примамка; той иска да му бъдат верни, да го следват неотстъпно и до смърт, но такава вярност не се печели с примамки. Простият човек може и да няма много ум, но той подушва всяко нещо като горски звяр. А и той, Самуил Мокри, какви съблазни държи, дали злато или безценни камъни, дали други някакви богатства, с които да насити целия народ? Бащините си гори и стада, но какво са те? Ще ги изсекат за една зима, ще ги съсипят за един ден. Да ги съблазни и привлече с плячка по чужди страни, но пътят до такава плячка е много дълъг и опасен; да им обещае Цариград или Солун, но преди да ги разграбят, трябва да ги превземат с меч… Той пак дочу гласа на слугата си:
— Тия едвам се влачат. На-настигаме ги. Трябва да са тръгнали още по тъмно. Претоварили са чуновете, във всеки чун има по двайсет души.
Самуил и сам виждаше това, което казваше слугата му. Те бяха наближили доста другите два чуна; пълни бяха и двата с пътници, та се движеха по-бавно.
— Яааа… — посочи живо с ръка Радой. — Ето там и други два! Още по-далеко… Наближават вече брега. Какви ли са тия люде?…
Самуил също видя в далечината още два чуна. Неговият чун започна да обръща предната си висока част към по-южна посока, където беше бащиното му селище.
На малкото пристанище се виждаха само празни чунове, повечето изтеглени на пясъка, и само един човек стоеше там неподвижно.
— Кой ли е този посрещач? — промърмори Радой. — Като кол на брега. Тъкмо да си вържем чуна…
На брега ги посрещна другият Радой — Радой Гавра. Помогна им да слязат, да изтеглят чуна на пясъка. Докато чакаше да спре чунът и докато помагаше на пътниците, младият селянин не откъсваше поглед от Самуила. Самуил улови тоя поглед: „Ето един, който ще тръгне с мене и може би без да ме пита накъде ще го поведа…“ Той го нарече по име:
— Радой Гавра… Женен ли си?
— Не. Не, не съм… — едва не се улови за наметката му младият момък с лице озарено от радост и от надежда.
— Ще дойдеш ли с мене да бъдеш войник?
— Ще дойда!
— Добре. След два дни тръгваме за Охрид. Рано във вторник.
Слугата Радой блъсна с лакът другия Радой:
— Ти какво си мислиш… Войник! Очите ще ти изхвръкнат. И на война ще идеш.
— Аха — заклати едрата си, сплесната отзад глава Радой Гавра. — На война! Дядо Богоя нели разказва… Той още с бащата на царя ходил на война…
— Ти прибери тия люде в селото до вторник — посочи Самуил на другия Радой тримата чунджии.
Като се поотдалечиха от брега, Самуил попита слугата си, без да се обръща:
— Ти защо го разубеждаваш, щом той сам иска… Толкова ли е тежко да си войник?
Самуил Мокри и сега, с тия свои думи, търсеше с какво да привлече, как да привърже към себе си простия народ. Радой едва чакаше да го попитат за каквото и да е:
— Ами ле-лесно ли е да си войник? Жива мъка. И глад, и студ… Другите не те мислят и за човек. Странят от тебе. Мислят, че ще вземеш да ги удариш с меча си.
— Ами нели и войниците са от тоя народ…
— От него са, но те са вече с царя. Народът се бои.
— А ние с тебе нели сме войници.
— Хм… Войници сме, но ти си войвода.
— А защо и войниците са недоволни?
— То се знае: защото са слуги на царя и на големците и служат с ко-кожата си. Гладуват, въшки ги ядат и все за царя. Царят и на война ще ги изпрати. И за кого воюват те… За себе си ли? За царя воюват, не за себе си.
— Какво е то: за себе си.
— Друго е то: за-за себе си. А иначе, всичко е за ца-царя, за войводата. Те добруват, те ядат блажно. Като влязат в чужда страна, колко ще може да дигне войникът със себе си; за него няма ни коли, ни товари. Това е: всяко добро е за царя, и в мир, и във война. За простия войник — въшките. И костите си да остави някъде…
Самуил не зададе друг въпрос, но Радой не можеше да млъкне лесно. Тъкмо минаваха през селото, и той пак намери за какво да заговори:
— Виждаш ли ги, го-господарю? Жив човек не се мярка по улиците. Бягат от нас, крият се. Следят ни скришом. Виждаш ли как стърчи оная капа зад плета? Ето и друг там зад ъгъла надзърта. Погледнеш ли нататък, веднага изчезват. Тук повечето са богомили. Безбожници… И децата са ссскрили. Чули са те, че ти ще събираш войска. А те войската не обичат. Като се събира войска, ще се събира и хляб, ще се взима и добитък. И на война ще отидеш, то се знае…
Самуил се спря за миг и Радой едва ли не се блъсна в него.
— Ако те бях блъснал — рече слугата, — пак аз щях да бъда виновен, макар по твоя вина. Такава е бо- болярската правда.
Радой кривеше устни в усмивка и дяволито примигваше с очи. Те бяха излезли от селото и се катереха нагоре към господарската крепост, чиито стени и кули стърчаха на върха на височината и ясно се очертаваха със зъберите си върху ведрото небе. Самуил не подигна очи да погледне нататък, а вървеше нагоре углъбен в мислите си. Ето: друго е, когато воюваш за себе си. С друго сърце ще тръгне да воюва народът, ако воюва за себе си. За царя, то се знае, но и за себе си. Да има и за него блажно, а не само… Да има и за него правда. Колко пъти бе чувал той тия думи, но трябваше да допрат съвсем до сърцето му, като жива жар…
— Бре, бре, бре!… — чу се пак гласът на Радоя. — По-погледни горе, войводо! Излизат да ни посрещат. Като че ли им носим великденски дарове.
Войникът, който стоеше горе на стражевата кула, дигна копието си за поздрав. Подредени в две редици пред широко разтворената крепостна порта, войниците и слугите го посрещнаха с дълбоки поклони:
— Добре дошъл, войводо… Добре дошъл, господарю… Всичко е благополучно…
Самуил се спря пред тях и също се поклони:
— Добре съм ви намерил…
Той никога не беше се кланял пред войниците, пред слугите си. Сега то дойде само, излезе само от
