— Те не са опасни за нас. Никога няма да стигнат до сговор срещу нас.
Още същия ден и в близките дни мнозина от тия боляри и воини дойдоха по един, по двама да търсят Самуила. Самуил Мокри, каквото и да говореше друго, повтаряше пред всички:
— Събирай дружината си. Събирай войниците си.
Така болярството в Охрид и по цялата област се раздели на три групи: едни бяха против четиримата комитопули, други се държаха настрана, но трети бяха с тях. Някои от тия последните — по-млади и по- възрастни, Самуил прие под свое войводство.
Настъпи Страстната седмица и всеки ден беше свързан с някой от подвизите на Исуса Христа до неговата смърт. Камбаните и клепалата на охридските църкви биеха едва ли не по цял ден и до късно вечер. Църквите се пълнеха с богомолци тая година повече, отколкото през другите години по тия дни. Трогателното сказание за последните часове на кроткия Назаретянин оживяваше в мислите на людете и те го свързваха със собствените си болки и тревоги. Името на цар Петра преди пораждаше омраза или съжаление, но сега, след смъртта му, други мъчителни чувства изпълваха сърцата на повечето люде, особено сред по-простия народ, който се виждаше осиротял, изоставен, в безпътица и пред тъмно бъдеще. Народът виждаше, че е без водач. Охридчани срещаха Самуила Мокри всеки ден по улиците на града, виждаха и чуваха какво вършеше той, говореше се и за срещите му с болярите, но нели и той беше болярин? Той искаше да замести баща си, но дали за добро? Народът пълнеше църквите и като оплакваше в молитвите си Христа, още повече оплакваше себе си.
А други люде от народа и повече от най-бедния селски народ се събираха по скритите свърталища на богомилите. Раздвижили се бяха тия дни и богомилските старейшини и проповедници; като виждаха, че народът пълнеше църквите, искаха да го отклонят и да го привлекат към себе си. Мнозина се вслушваха в техните проповеди и тръгваха подире им, защото говореха против болярите, против поповете, против неправдите и насилията, против грешната човешка плът и което говореха — беше право, народът и сам го виждаше. Както между тия, които пълнеха църквите, така и между богомилите все по-често се споменаваше името на Самуила Мокри. И тук говореха за младия болярин с недоверие, с омраза, но които го съдеха и ругаеха, подбираха и думи на злобна подкана към дела. Знаеше се между богомилите по тия места, че Самуил не странеше от тях и дори дружеше с дедъц Дамян, който беше познат на всички. Но ако синът на Никола Мокри не е като другите боляри, не е като баща си и братята си — нека покаже!
Самуил винаги надаваше ухо към простия и беден народ. Той познаваше равните на себе си, облагодетелствуваните, щастливите и не споделяше себепоклонството на своето съсловие. Той не избягваше простия народ, търсеше го, вслушваше се в думата му. Той долавяше отдавна сред народа едно непрестанно брожение, дълбоко и глухо, както в тесто, което втасва, но сега дочуваше по-ясни гласове.
На Велики петък вечерта двамата братя Мокри заведоха полковете си в митрополската църква „Света София“ да присъствуват на тържествената скръбна служба „Погребение на тялото Христово“. Църквата беше пълна с народ и войниците останаха в църковния двор до края на службата. Охридчани отдавна не бяха виждали толкова много войска. Още по-чудно им беше, че двамата войводи Мокри и всички други началници останаха с войската си в църковния двор и тук дочакаха края на службата със запалени свещи в ръка.
На другата сутрин Самуил се качи заедно с Радоя на един чун с трима веслари и замина за родната си къща, за да прекара празника със семейството си. Слънцето още не беше изгряло, но мекият блясък на светлеещото утринно небе озаряваше и водата, и сушата наоколо. Хилядите къщи по двата хълма на града, крепостните стени и кули се очертаваха ясно в прозрачния въздух и като че ли бяха наредени с ръка една до друга. Каменният нос Канео се вдаваше във водата и изглеждаше като изрязан с длето. Манастирът на полуострова приличаше на кораб във водата с белите си стеяи, озарени сега от розовия сяй на утрото, с високото си кубе и големия железен кръст, кацнал върху него като птица с разперени крила. Водата наоколо се тъмнееше, водораслите край брега изглеждаха черни, ала по гладката водна повърхност навътре в езерото и към далечните насрещни брегове се отразяваше светналата синева на ведрото небе. Ниско над водата прелитаха птици с проблясващи бели крила. Планините на запад и на юг, които стигаха до самите брегове, бяха все още забулени в нощни сенки, чернееха се в далечината неизбродимите гори по тях чак до самите им върхове. Оттатък, откъм тъмната стена на далечните планини, час по час долиташе утринен ветрец на тихи повеи и набираше водната повърхност на ситни, трептящи гънки. Когато изгря слънцето, чунът беше доста навътре в езерото. За няколко мига всичко се промени — и небето, и водата, и бреговете наоколо, всичко засия в златисти, сини и зелени багри. В светлината, изеднаж грейнала от всички страни, ясно се показаха в далечината, вече към средата на езерото, други два чуна, близу един до друг; пътуваха заедно към запад и се виждаха ясно, та сякаш и людете в тях.
— Изпреварили са ни — рече Радой. Той мълчеше досега не по нрава си — беше недоволен, че тръгваха пак по езерото след последното им пътуване в бурята. — Кои ли са тия ранобудници… Не ще да са рибари днес, на Велика събота…
Двамата веслари на предната висока част на чуна мълчаливо размахваха веслата, мълчеше и третият — кормчията. Мълчеше и Самуил Мокри.
Тъкмо сега беше време да подреди той мислите си, да ги изясни, да премисли всяко нещо изново. Мойсей беше най-здравата му опора. Всичко друго беше несигурно, колебливо, неясно и забъркано, та дори и целта, към която се стремеше с такава жажда. Може би и полкът му не беше достатъчно надежден — тия негови сто и двадесет момци, които се бяха върнали, но той трябваше да ги храни, да ги облича, да им внушава добри надежди… Иначе могат да се разбягат. Мойсей няма да го изостави никога. Също и Радой няма да го изостави. Може да има и други такива люде, но де са те тъкмо сега? За болярите, за повечето от тях, той не мислеше сега, когато търсеше здрави и верни люде; те бяха вече на определено място, не до него и с него, а някъде оттатък. Арон беше също някъде оттатък, дори някъде насреща. А Давид?
Най-старият брат беше винаги в мислите му. Не бяха се виждали от погребението на баща им. Давид живееше все така усамотен в своята кула при Костур и не беше пращал никаква вест за себе си, не беше попитал и за братята си. Това негово мълчание, макар и след разговора на четиримата братя в бащиния им дом, не беше изненада за Самуила; най-старият брат винаги бе живял усамотен и мълчалив, сякаш извърнал поглед от людете, от живота им. Той не беше пожелал дори и да се ожени. Но Давид Мокри познаваше людете и техния живот, съдеше ги строго и вярваше, че е справедлив; той съдеше и себе си със същата строгост. Давид беше чист, свят човек, но мислеше прекалено много за своето спасение, за небесния живот. Самуил укоряваше Давида в скритите си мисли, но голямата набожност на по-стария брат го плашеше, както ги плашеше и тайната на смъртта; по-старият брат се домогваше до най-голямата загадка на човешкия живот. В мислите си, а вече и в делата си Самуил бе излязъл пред другите си двама братя, но пред Давида не се решаваше да излезе. Той го укоряваше за неговото бягство и усамотение, но вярваше в неговата мъдрост, в душевната му чистота и тъгуваше за него. Струваше му се, че ако и Давид беше в Охрид, всичко би вървяло по-благополучно. Ала не беше ли готов Давид да изостави по-младиге си братя, както извръщаше поглед и от целия земен живот?
— Като е кротка во-водата, човек и за ядене се сеща — чу Самуил някак отдалеко гласа на Радоя.
Сутринта бяха тръгнали гладни, търпението на Радоя се бе изчерпило.
— Вземи торбата — рече Самуил. — Дай и на людете.
Радой се хвърли към торбата с ядене на дъното на чуна, забравил страха си от водните дълбини. Чунът се разклати и под страничните му коруби се чу застрашително шльопкане. И тримата чунджии отправиха към слугата криви погледи, но не посмяха да му се скарат пред войводата — … господарският слуга се ползува от почитта към господаря, както се ползува и от старите му дрехи. Радой отвори торбата и подаде от яденето най-напред на Самуила. Самуил яде от хляба и рибата, сварена само с подсолена вода, пи и вода от езерото. Седнал отново на дъската зад него, Радой изломоти с пълна уста:
— Днес, ако искаш да знаеш, и нищо не се я-яде. Цял ден. Нели е Велика събота, Исус Христос е още в гроба.
Като премисли за братята си, за полка си, за болярите, също и за слугата си, за весларите, които се нахраниха набързо и на големи залъци, които пиха вода със същия съд, с който пи и той, и слугата му, Самуил Мокри се вдаде в мисли за всички други люде като тия двама веслари срещу него, като кормчията зад него, за целия народ. Колкото и да бяха много всички тия люде, те сякаш имаха един образ и винаги
